В Талмуда е описано с най-голяма прецизност  всички характерни подробности, как трябва да бъде умъртвен животно за храна, като правилата са мотивирани от желанието, смъртта да е колкото се може по-безболезнена.
На три групи хора не е позволено да убиват животни. Това са глухонемите, малоумните и непълнолетните. На първите се забранява, защото не могат да произнесат нужното благословение, а на останалите, понеже не са в достатъчна степен отговорни да се заемат с подобна деликатна задача.
Ножът, с който се прави разрезът, трябва да е остър и гладък, без никаква грапавина. Законът е категоричен: “ И трите страни на ножа трябва да бъдат изпробвани“.
В Талмуда са изброен пет причини, поради които месото може да се окаже негодно за употреба. Това са: забавяне – ножът трябва да се движи напред назад без прекъсване; натиск – разрезът трябва да се направи внимателно, без да се упражнява каквато и да е сила; забиване – ножът не бива да се забива в плътта, освен да се разсече трахеята; приплъзване – разрезът не бива да се прави другаде освен в областта на врата; разкъсване – разрезът се прави така, че да не размести гръкляна и хранопровода.
Всяко от тези движения прави трупът негоден за консумация, ако е причинило болка на животното.

Трагедията се е случила в американския щат Кънектикът.
Учител застрелял крадец с маска, който се опитвал да се промъкне в къщата на сестра му.
Оказало се, че това бил 15-годишният му приемен син.
През нощта жената забелязала, че някой искал да проникне при нея. Той бил с черни дрехи и маска на лицето. Тя веднага извикала брат си на помощ.
Когато мъжът видял в ръката на грабителя блестящ предмет, приличащ на нож, моментално стрелял.
Пристигналите на мястото полицаи, заварили учителя да седи на тревата до тялото на простреляния крадец. Когато свалили маската на грабителя, учителят разбрал, че това е неговия син.

Султан Махмуд Втори отдавна бил стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако унищожи еничарите. От сто и петдесет години те били само извор на крамоли и безредици, но в последните двадесет , от свалянето на Селим Трети, те придобили мощ, която едва ли не затъмнявала тази на султана.
Те се оказали неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркали в работите на Дивана и даже си издействували право на глас в неговите решения.
Като подготвил някои части, предимно топчии,  по европейски образец и си осигурил сляпата им вярност, султанът решил, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвикал поредния еничарски бунт.  С ферман възвестил решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“ – ново време], който бе коствал престола и главата на Селим Трети, а след него — и на великия везир Мустафа Байрактар.
Еничарите отговорили с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетили, че са преминали на страната на султана. Спипали неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият от паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.
Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнали до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища и прекатурвайки котлите си, поискали отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд модел.
В отговор султанът призовал верните си войски, излязъл от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обявил своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградили бунтовниците и открили огън.
Еничарите застлали мегдана с трупове,част от тях обърнали гръб и ударили на бяг.
Последвало незапомнено преследване и клане. Секли ги докато ги изтребили. Няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се били отървали от клането, султанът изпратил заповед по цялата страна  да бъдат избивани без съд и церемонии.
Такъв бил краят на еничарите, „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина, който бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…

В нашата памет може ли гладко да се натрупа цялата информация, предоставена от сетивата ни?
Изследвания и експерименти проведени от психолози показват, че това не винаги е възможно. Не винаги паметта на човека е способна достоверно да възпроизведе получената от нея информация.
По време на един такъв експеримент на участниците е бил показан диапозитив. На него имало вагон в метро. Във вагона пътували двама човека, един чернокож и един бял. В ръката на белия човек имало испански сгъваем нож.
Експериментът се е извършил така. На един от групата е показан диапозитив. Той по памет е трябвало да разкаже за видяното на друг, а той на друг и т. н., докато описанието достигне до последния от групата.
Изследователите се убедили, че в паметта на участниците стават интересни и разнообразни изменения на информацията. Ножът сменил собственика си, даже се появила и възможна жертва. Ето как звучало описанието на последния участник, когато то стигнало до него: „Във вагон от нюйоркското метро, който вървял по улица Портленд, се намирала еврейска жена и чернокожо момче, което държало испански сгъваем нож“.
В друг експеримент на групата участващи бил прочетен списък от  думи: сън, уморен, събуждам се, креват, нощ, отдих, хъркане, безсъние, одеяло. Когато помолили участващите в експеримента да възпроизведат по памет някои от думите, болшинството добавяло думата „спя“, която изобщо не фигурирала в списъка, но всички били убедени, че тя се намира там.
Дори постъпващата информация да се запомня достоверно, в някои случаи тя все пак ще бъде изкривена.
В момента, когато стане изкривяването, започва процес на кодификация. Процесът на кодификацията позволява да се съхранява и след това да се възпроизвежда информация с по-голяма прецизност и икономия. Кодификацията е активен процес, включващ цялата система от умствената дейност на човека. С помощта на умения и стратегии нашия мозък реагира на нуждите и ценностите ни. Тези лични фактори, понякога до неузнаваемост променят информацията.

По-рано дългият нокът на кутрето се използвал за точна дозировка на кокаина. Други си пускали такъв нокът, за да подражават на някого. Сега в Европа това е проява на невъзпитаност, маниер, който не се приема в доброто общество.
Своето начало той води от негрите. През 70-80-те години в Америка дълъг нокът на кутрето имали наркоманите и продавачите на дрога, които първоначално били само негри. Така те отглеждали натурална „лопатка“, с която загребвали наркотика, дори съществувала специална мярка , наречена „нокът“.
В Франция през ХVII век сред аристокрацията било прието да се запазва нокътя на кутрето по-дълъг. Според придворния етикет било прието, не да се чука на вратата, а да се подраска по нея. Освен това такъв нокът се използвал за отваряне на писма, когато под ръка не са имали нож.
Тъй като шпагата се държала с дясна ръка, по-голям нокът се допускал само на лявото кутре. Ако някой държал оръжието си в лявата ръка, то той правел това само с три пръста – показалец, среден и безимен. Традицията да се използва нокътя вместо нож изчезнала в началото на ХХ век, когато писмата започнали да се запечатват не с восък, а с лепило.
По едно време дългият нокът на кутрето бил белег за всеки масон. Такъв е имал и Пушкин, заради което смятали, че той е бил масон.
Дълго време помощник машинистът е притежавал такъв нокът, за да премества лентата, която показвала скоростта, спирачния път, …това било нещо, като „черната кутия“ в самолет.
Такъв белег имали и крадците. По този начин, те искали да подчертаят ненавистта си към труда. Това е било характерно за 40-50-те години на миналия век.