Живял някога един богат търговец. Той имал четири жени.
Четвъртата си жена търговецът обичал  повече от всичко. Той я обличал в красиви дрехи украсявал я със скъпоценни накити. Грижел се за нея и я пазел.
Третата си жена търговецът обичал също силно. Много се гордеел с нея и се стараел при всяка възможност да я показва на приятелите си. Въпреки това, той се страхувал, че тя може да си тръгне и да отиде при друг.
Търговецът обичал и втората си жена. Тя била много внимателна и търпелива. Когато търговецът срещнел трудности винаги се обръщал за помощ към нея. И тя му помагала да премине през тежките времена.
Първата жена на търговеца била много лоялна. Тя често се жертвала, за да успее той. Но той не я обичал. Едва ѝ отделял внимание, но тя го обичала предано и горещо.
Веднъж търговецът се разболял тежко и разбрал, че краят му е близко. Тогава той погледнал назад и прегледал отминалия си живот. Помислил си: „Сега имам четири жени, но в смъртта ще бъда съвсем сам. О, как ще остана сам…?“
Тогава търговецът повикал четвъртата си жена:
– Обичах те повече от всичко. Обличах те в най-доброто и те пазех. Сега, когато умирам, ще останеш ли със мен, за да не остана сам в другия живот?
– За нищо на света! – казала четвъртата му жена  и без да каже повече дума си тръгнала.
Отговорът пронизал сърцето на търговеца, като остър нож.
Натъжен търговецът се обърнал към третата си жена:
– Цял живот те обичах много и се грижех за теб. Ще ме последваш ли в смъртния ми час?
– Не, – отговорила третата му жена. – Животът е толкова хубав. Когато ти умреш, аз ще се омъжа за друг, не се обиждай, моля те!
От тези думи сърцето на търговеца застенало и изстинало.
След това търговецът попитал третата си жена:
– Винаги се обръщах за помощ в трудни моменти към теб и ти си ми помагала. Ще ми помогнеш ли и сега или и ти ще ме оставиш?
– Съжалявам, – казала тя, – но този път не мога да ти помогна. Най-доброто, което мога да направя за теб е да те придружа до гроба и да те погреба според обичая.
Отговорът като мълния поразил търговецът и той напълно увехнал.
Изведнъж в тишината се чул глас:
– Аз ще дойда със теб. Ще отида там, където отидеш. Никога няма да те оставя.
Търговецът повдигнал глава и видял първата си жена. Тя била толкова слаба и крехка, навярно от недохранване. С дълбока скръб търговецът казал:
– Трябвало е да ти отделям повече внимание, когато можех. Не бях прав. Прости ми.
Всъщност всеки от нас притежава тези четири жени…
Четвъртата жена е нашето тяло. Колкото и да се грижим за него, в часа на смъртта то ще ни изостави.
Третата жена е нашето имущество, положение и състояние. Всичко това след смъртта ни ще отиде в други ръце..
Втората жена, това е нашето семейство и приятелите ни. Те са ни били близки през живота ни, но при смърт ще ни изпратят само до гроба.
Първата жена е това, което не можем да видим. Това е нашата душа. Често я пренебрегваме гонейки материалните блага и светските удоволствия. Тя в действителност остава навсякъде с нас, даже и след смъртта.
Може би трябва да се погрижим по-добре за нея, докато не е станало късно, тъй като животът ни в този свят не е безкраен….

Живял един старец в колиба в подножието на планината. Една нощ, когато той се молел, в колибата му проникнал крадец. Заплашвайки го със нож поискал всичките му пари. Старецът спокойно казал:
– Всичките ми пари се намират на рафта в една чаша. Вземи ги, но ми остави пет монети, защото трябва утре да заплатя данъците си.
Крадецът взел всички пари, а след това върнал в чашата пет монети. Взел със себе си красивата ваза стояща на масата.
– Бъди внимателен с вазата, – казал старецът, – тя лесно се чупи.
Непознатият огледал празната колиба и решил да си тръгне, когато старецът му казал:
– Ти забрави да кажеш „благодаря“.
– Благодаря, – казал крадецът и си тръгнал.
На следващия ден селото бръмчало от негодувание. Някои хора заявили, че са ги ограбили. Един човек забелязал, че в хижата на стареца липсва красивата ваза.
– И теб ли те ограбиха? – попитал той стареца.
– Не, – казал възрастния човек, – Аз дадох на непознатия вазата и малко пари. Той ми благодари и си тръгна. Добър човек е, само малко небрежно размахваше ножа си.

В Талмуда е описано с най-голяма прецизност  всички характерни подробности, как трябва да бъде умъртвен животно за храна, като правилата са мотивирани от желанието, смъртта да е колкото се може по-безболезнена.
На три групи хора не е позволено да убиват животни. Това са глухонемите, малоумните и непълнолетните. На първите се забранява, защото не могат да произнесат нужното благословение, а на останалите, понеже не са в достатъчна степен отговорни да се заемат с подобна деликатна задача.
Ножът, с който се прави разрезът, трябва да е остър и гладък, без никаква грапавина. Законът е категоричен: “ И трите страни на ножа трябва да бъдат изпробвани“.
В Талмуда са изброен пет причини, поради които месото може да се окаже негодно за употреба. Това са: забавяне – ножът трябва да се движи напред назад без прекъсване; натиск – разрезът трябва да се направи внимателно, без да се упражнява каквато и да е сила; забиване – ножът не бива да се забива в плътта, освен да се разсече трахеята; приплъзване – разрезът не бива да се прави другаде освен в областта на врата; разкъсване – разрезът се прави така, че да не размести гръкляна и хранопровода.
Всяко от тези движения прави трупът негоден за консумация, ако е причинило болка на животното.

Трагедията се е случила в американския щат Кънектикът.
Учител застрелял крадец с маска, който се опитвал да се промъкне в къщата на сестра му.
Оказало се, че това бил 15-годишният му приемен син.
През нощта жената забелязала, че някой искал да проникне при нея. Той бил с черни дрехи и маска на лицето. Тя веднага извикала брат си на помощ.
Когато мъжът видял в ръката на грабителя блестящ предмет, приличащ на нож, моментално стрелял.
Пристигналите на мястото полицаи, заварили учителя да седи на тревата до тялото на простреляния крадец. Когато свалили маската на грабителя, учителят разбрал, че това е неговия син.

Султан Махмуд Втори отдавна бил стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако унищожи еничарите. От сто и петдесет години те били само извор на крамоли и безредици, но в последните двадесет , от свалянето на Селим Трети, те придобили мощ, която едва ли не затъмнявала тази на султана.
Те се оказали неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркали в работите на Дивана и даже си издействували право на глас в неговите решения.
Като подготвил някои части, предимно топчии,  по европейски образец и си осигурил сляпата им вярност, султанът решил, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвикал поредния еничарски бунт.  С ферман възвестил решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“ – ново време], който бе коствал престола и главата на Селим Трети, а след него — и на великия везир Мустафа Байрактар.
Еничарите отговорили с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетили, че са преминали на страната на султана. Спипали неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият от паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.
Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнали до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища и прекатурвайки котлите си, поискали отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд модел.
В отговор султанът призовал верните си войски, излязъл от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обявил своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградили бунтовниците и открили огън.
Еничарите застлали мегдана с трупове,част от тях обърнали гръб и ударили на бяг.
Последвало незапомнено преследване и клане. Секли ги докато ги изтребили. Няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се били отървали от клането, султанът изпратил заповед по цялата страна  да бъдат избивани без съд и церемонии.
Такъв бил краят на еничарите, „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина, който бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…