Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.

Група учени начело с биогеохимикът  от Калифорнийския университет Ръвърсайд проверили популярната хипотеза за палеоокеанската химия и доказали, че тя не е вярна.
Изследването на вкаменелостите показало, че еукариотите – едноклетъчни и многоклетъчни организми с по-сложни клетъчни структури, в сравнение с прокариотите, като бактериите демонстрирали ограничено морфологично и функционално разнообразие, което се е наблюдавало много години назад.
Много учени са свързвали забавянето на диверсификацията и разпространението на еукариотите, с много ниските нива на следи от метален цинк в морската вода.
Що се отнася до хората, цинкът е важен за възникване на много основни клетъчни процеси. Свързаните с цинка протеини, са разположени предимно в ядрото на клетките и са въвлечени в регулирането на генната транскрипция.
След анализиране на проби от морски шисти открили, че нивото на цинка в морската вода по време на Протерозоя е било такова, каквото е днес.

Светлината е мощен инструмент. С нейна помощ може да се влияе на човек, тя го лишава от сън и покой, прави го красив или грозен. Светлината помага да възприемаме света и той става за нас разбираем и безопасен. А художникът Дъг Уилър помага на хората с нейна помощта да видят безкрайността.
Много художници рисуват светлината, различните светлосенки отразяват по реалистично действителността. Няма значение дали са подвижни или преходни. Като примери за отразена светлина и нейните сенки в изкуството можем да посочим картините на Рашад Алакбарова, светещите женски силуети на фотографиите на Кристофър Баклоу или светещата джамия на шейх Зайда в Абу-Даи. Но американецът Дъг Уилът с помощта на светлината прави…
Неговата работа «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ може да се сравни с чистото синьо небе в ясен ден или нощния небесвод в безоблачна нощ. Такава безконечност, обусловена от неотразимите размери на Вселената, е неестествена. Тя е създадена изкуствено с помощта на светлината.
Инсталация «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ се състои от две помещения, разделени от прозрачно стъкло. В едното се намират повече хора, а в другото – само един човек. И двете стаи имат един и същи цвет на стените, но могат да варират в зависимост от осветлението и това се осъществява синхронно.
В по-малката стая всички ъгли са изгладени и когато зрителят гледа в нея, остава с впечатление, че вижда безкрайността. Човекът, който стои там сякаш виси. За да се усили ефектът, подовете на двете стаи се намират на различни нива.
Наблюдавайки «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″,  човек по друг начин ще започне да възприема пространството, светлината и безкрайността.

Много хора смятат, че трябва да бъдат недоволни от себе си. Считат се за непълноценни и виновни, само защото нямат мотив за усъвършенстване и духовно развитие. Такива хора си мислят, че ако приемат такива като себе си, те няма да имат мотив да се променат, да растат или да се усъвършенстват.

Ако мислите така, погледнете първокласника и ще разберете грешката си. Никой от тях не се смята за непълноценен само за това, че не е в по-горен клас, защото той дори не може да предположи какво знаят по-големите ученици, а и не притежава техните способности.

Но всяко дете не би искало да остане на следващата година в същия клас. Няма никакво противоречие между необходимостта от по-нататъшен растеж и от признаването на факта, че нашите способности са временно ограничени.

Така напълно естествено е да възприемаме и обичаме себе си на всяка степен от нашия растеж и в същото време да не забравяме за по-нататъшно образование и развитие, спомагащо да станем по-добри на всички нива.

Желанието за растеж е естествен инстинкт, вродена потребност. Учените са забелязали, че когато човек узнае нещо ново, в мозъкът му се освобождават множество полезни химически вещества.

Учението доставя удоволствие, когато е естествено, обусловено от вътрешна потребност. То не е свързано със сраха от провал или чувство за непълноценост.

Съществуват и други мотиви за растеж. Това е любов към желанието да се твори. Дори и когато смятаме себе си за непълниценни, ние винаги имаме желание да творим.

Не ограничавайте себе си. Обичайте и се приемайте такъв какъвто сте. Ние всички сме първокласници в училището за духовно развитие.