Една жена се оплаквала, че богатството не ѝ носело щастие.
Чул я един мъдрец и ѝ казал:
– Нима мислите, че без разкош и комфорт няма щастие? За да си истински щастлива, мила моя, ви трябва само едно. Трябва да имате нещо, по което толкова да се увлечете, че да забравите за себе си.

Вземи пример от кучето.
В 21 век не е важно какво правиш, а как мотивираш другите хора.
Прекрасен пример за това е кучето.
Кучето не си мисли: „Първо ще ме заведеш в къщи, ще ме измиеш и нахраниш и тогава ще ти помахам с опашка“.
Кучето първо отдава своята любов, а след това получава това, което му е нужно.
Забележете, то не ви заставя да му давате нещо, то прави така, че вие сами да пожелаете да го направите.

Как така се получава, че за стимул в обучението използваме сраха?
Когато се сблъскваме с нови обстоятелства и не разбираме, какво всъщност представляват, ние се стремим да разберем нещо за тях. Ако под натиска на страха това ни се отдаде, нима ние увеличаваме шансовете си за оцеляване?
След това можем да измислим някакъв безопасен начин на поведение, например, да разберем, кога трябва да слушаме и кога да реагираме, за да излезем сухи от водата. Ние моделираме това, което трябва да се случи, изхождайки от знанията, които имаме.
Така, ако ми е известен отговора, който учителят иска да чуе, аз ще вдигна ръка, а ако не зная няма да направя това. Ако знам какво ще стане  в тази или друга ситуация, мога да рискувам смело.
Но защо учим от страх, а не от любопитство?
Нали можем да попаднем в нова ситуация, която да бъде за нас много интересна. Тогава ние ще станем безстрашни изследователи, изучавайки всичките аспекти на това, което ни се е изпречило.
Но защо подобно нещо правим със страх? И защо искаме нашите деца да се учат така, както сме се учили ние.
Когато малкото дете още не е запознато с никакви теории, то изучава света от любопитство. То разбира всяка ситуация, когато директно участва в нея, без да се страхува от грешки.
По това време, то ще трябва да се научи, че има нещо, което се нарича „погрешно“. Но за едно дете, „грешка“ не е синоним на психологически провал.
От негова гледна точка, то винаги е право. Всеки негов отговор, дори и да е неверен е ценен опит за самия него. Така детето се учи и опознава света.
Трудно ли е да дадем такова образование на детето, при което да не пречим да се прояви неговото любопитство, безстрашие, способността му да вникне в нови ситуации?  Или ние ще продължим систематично да ваксинират децата с чувство за сигурност, което върви ръка за ръка със страха?

Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.