Живял на света един цар, който не можел да се съгласи с мисълта, че накой стои по-високо от него. Веднъж той повикал своите министри и ги попитал:
– Кой от нас е по-велик Бог или аз?
Министрите затреперали от страх. Тъй като били достатъчно умни, помолили царя преди да отговорят, да си помислят. Повечето от тях били вече стари и не искали да се подложат на гонения и да нарушат щастливия живот на семействата си. Но те били и достойни хора и не искали да гневят Бога. Дълго оплаквали постигналото ги нещастие, но изведнъж инициятивата поел най-стария министър.
– Оставете на мен, утре аз ще говоря с царя, – казал им той.
На следващия ден, когато целият двор бил събран за тържествения прием, дошъл и този стар министър. Той бил спокоен, ръсете му били смирено прибрани, а челото му било намазано с бяла пепел. Той се поклонил на царя и казал:
– О, господарю, ти несъмнено си по-велик.

Царят засукал мустаците си и изправил глава.

А старият министър продължил:
– Ти си несъмнено по-велик, защото можеш да ни прогониш от царството си, а Бог не може, защото Неговото Царство е навсякъде около нас и ние няма къде да отидем от Него..

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.

Едва ли не всеки жадува за власт, па макар и само над един себеподобен. Тъкмо в това е нещастието. Ще кажеш, така е устроен светът. За порока лесно се намира оправдание.
На никого обаче не минава през ума, че това е проклятие за човешкия род, че злото на властолюбието, с което са заразени всички,  от старшията на метачите до могъщите императори,президенти, военачалници …… е най-страшната от всички злини и някой ден човешкият род скъпо ще заплати за нея.
Ще загинат народи в борба за господство, ще се унищожат взаимно.
Светът, който се държи на властта, не може да бъде друг. Както е съществувал досега, така ще продължи да съществува.
Властта е била винаги на по-силния, така че и занапред силните ще управляват света. И този ред е неизменен, както звездите на небето. Тях никой не може да
ги размести.
Хората няма да се научат от проповедите, нито от небесните внушения! Винаги ще следват кесарите, както стадата овчарите си и в преклонението си пред силата и
благата ще почитат онзи, който се окаже най-безпощаден и по-могъщ от
всички. Ще славят пълководците и техните битки, в които ще се леят
реки от кръв заради господството на едни и подчинението и унижението
на други.
Това ще се смята за доблест, възпявана, предавана от поколение на поколение, ще се развяват знамена и ще тръбят фанфари, кръвта ще кипва в жилите и ще се полагат клетви. От името на народа ще се обявяват войни, ще се насажда омраза към враговете.
Един владетел ще благоденствува, а другият ще бъде поробен заедно с народа
си и земите му ще бъдат отнети, това е смисълът на битието от незапомнени времена.
Навярно ти искаш навсякъде да има доброта, но забравяш, че човекът е звяр, че той не може без войни, както плътта не може без сол. Тогава….?

Един ученик попитал учителя си:
– Кое е най-главното?
– Справедливостта в света, – отговорил учителя.
– А нима той е справедлив? Толкова много хора страдат….те са билни, бедни, а някои без голямо усилие получават всичко…
– Всеки получава от живота това, което желае, – усмихнал се мъдреца, – животът и съдбата са много гъвкава субстанция. И на всеки се дава това, което иска. И това наистина е така.
– Какво говорите, учителю? – подскочил ученика, – как можете да кажете такова нещо!…..Нима вие потвърждавате, че на всички хора, които им се случват неприятности, сами са ги поискали?
– Седни. Ти още не разбираш. В този свят няма друг избор. Каквото е вътре, това е и отвън…. Ако те виждат светът пълен със нещастия, – мъдрецът за малко замълчал, – светът няма друг избор… светът става такъв, какъвто човек е искал да го види.
– А защо хората се стремят към нещастието? – сядайки попитал ученика.
– Такава е културата ни. Този, който страда, може да се оплаче и ще му стане по-добре. Ние смятаме, че човек, който е преминал през много препятствия, е …за нещо достоен. Хората смятат, че ако са имали много неприятности, то ще го гледат с уважение, както гледат този, който ги е преодолял….
– Учителю, аз самият смятам, че тези, които са преминали през огън и вода са достойни за уважение, защото знаят какво е да се издържат в труден момент.
– И какво, ние трябва за това ли да те уважаваме?
– Не, но сте длъжни да проявите поне капка уважение, защото съм преживял повече от вас.
– Виждаш ли, ти искаш уважение за това, че си имал труден живот и не само искаш, но и смята, че така трябва да бъде. Именно желанието за уважение и значимост кара хората подсъзнателно, да желаят нещастието, за да ги уважават после.
И какво остава ?
Просто се изпълнява желанието на самия човек….
Каквото е вътре, това е и наяве….