Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.

На вратата се почука и влезе Силвия Кендерова. Тя бе служителка за връзки с обществеността. Беше много искрена и добра. Силвия бе жена, която умееше по майсторски начин да се забърква в  каши.

В момента бе нерешителна, на ръба на истерията. Косата ѝ бе разрошена и дишаше тежко.

– Онези отвън се блъскат като животни, – изстреля набързо тя. – Къде е полицията, защо не се намеси?

– Една патрулна кола идва насам, – каза Албена, – след 10-15 минути ще стигнат до тук.

– Трябва всичките да ги арестуват. Разбеснели са се и не знаят какво правят.

Албена разбра, че Силвия не може да се справи с кризата. И какво можеше да се очаква от нея, щом работата ѝ се състоеше да разпределя малко средства за благотворителни цели.

Силвия бе пускала безобидни реплики относно работата на института за изследване на нови лекарства. Често се бе застъпвала за Албена и Станимир, които ръководеха лабораторията към института, но до сега не ѝ се бе налагало да застане срещу глутница озверели хора, надушили неприятности.

– Силвия, разберете се с Албена какво точно ще правите, – каза Станимир, – тя има опит с медиите.

Силвия въздъхна облекчено, все пак тя нямаше сама да разрешава възникналите проблеми в тази бъркотия.

– Какво смяташ, че трябва да направим сега, Албена, – попита с готовност Силвия.

– При работа с медиите е необходимо да се направят няколко неща. Първо, трябва да вземем решение какво да бъде съобщението относно случилото се. Второ, то трябва да е вярно, за да не се завръщаме да го поправяме, защото инак ще загубим доверието им. И трето, повтаряме отново и отново това, което сме казали отначало.

Станимир бе скептично настроен към предложението, но тъй като нямаше по-добро само попита:

– Не е ли по-добре да се извиним?

– Това ще се изтълкува, – каза бързо Албена, – все едно не сме били внимателни, а това не е вярно. Никой не е съвършен, но сигурността ни бе перфектна.

– Това ли да им кажем? – попита Силвия.

– Не, звучи сякаш се отбраняваме – и Албена се замисли. – Например, можем да кажем, че тук вършим работа жизнено важна, за човечеството. Извършваме научно изследователска работа, която спасява живота на хората. В тази работа има рискове, но нашата охрана е до толкова сигурна, колкото може да я направи човек. Най-важното е да се подчертае, че много хора ще измрат, ако ние спрем да работим.

– Чудесно казано, – потърка длани Станимир.

– Появяват се нови вируси всяка година и отнемат живота на хиляди, – продължи Албена. – Това, което произвеждаме в лабораториите, може да ги спаси.

– Супер! Точно и ясно казано, – зарадва се Силвия.

– А как ще предадем това послание, – попита Станимир.

– След два часа трябва да свикаме конференция, – предложи Албена. – Новинарските отдели ще търсят информация за случая, така че ще се зарадват да разберат от нас какво точно е станало. А тези хора от вън скоро ще се разпръснат.

– Дано да си права, – неуверено каза Станимир. – Силвия, моля те уреди нещата.

Нещастни случаи се случваха във всяка лаборатория, но когато е замесен смъртоносен вирус, хората стават неспокойни. Те искат сигурност, че тази поредна „чума“ няма да ги застигне.

Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.