Тридесетте години на миналия век. Васил Петров бе от репресираните и го изпратиха далеч от дома. В едно отдалечено селище, го караха да работи в гората.
Там ги хранеха с некачествени продукти. Много от интернираните умираха. Едни от хронично недохранване, а други от болести.
Заболя и Васил. Дизентерията го измъчваше жестоко. Лекарства за тази болест там не се доставяха.
Васил отпадна на цяло, не можеше да ходи на работа. А тези, които не ходеха на работа ги хранеха още по-лошо.
Болестта прогресираше и се стигна до там, че Васил не можеше да става вече.
Чувствайки, че земния му път отива към края си, той мислено се прощаваше със жена си , децата си и членовете на църквата.
А след това помоли Господа:
– Боже, приеми ме в Своята небесна обител.
Изведнъж вратата на стаята се отвори. Влезе човек в цивилни дрехи. Той мина край охраната и тръгна между леглата на интернираните.
Тръгна към болния, постоя малко и му каза:
– Василе, болен ли си?
– Да, гражданино началник, толкова съм болен, че едва ли ще доживея до сутринта.
Мъжът поседя още малко край болния, а после каза:
– Василе, ти няма да умреш. Аз ще те изцеря. Утре ще отидеш на работа в гората и скоро ще видиш децата си.
Болният с недоверие прие тези думи и поклати глава.
Мъжът го погледна и кротко му каза:
– Василе, повярвай ми и на мен в Гетсиманската градина и на Голготския кръст не ми беше лесно.
И изведнъж мъжът се разтопи във въздуха и изчезна.
След това видение, Васил заспа, а на сутринта стана и отиде на работа, заедно с другите.
Сърцето му бе изпълнено с радост и благодарност към Господа за изцелението, което получи.
Нали сам Исус Христос дойде при него не само да го изцели, но и да го утеши.
