9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Сервитьорката приближи до него и го погледна въпросително:
– Колко струва шоколадов сладолед с орехи? – попита момчето
– 60 стотинки, – каза жената.
Момчето бръкна в джоба си. Извади една шепа монети и внимателно ги преброи.
– А колко струва сладолед без нищо?
Сервитьорката явно с гримаса изрази недоволството си.
– Двадесет и пет стотинки, – кратко отсече тя.
Момчето отново преброи стотинките си.
– Искам само сладолад, – реши то.
Сервитьорката донесе сладоледът, хвърли го на масата и се отдалечи.
Детето дояде сладоледа, плати на касата и си тръгна.
Когато сервитьорката се върна да почисти масата, камък ѝ заседна в гърлото.
На масата до празната кофичка от сладолед лежаха подредени монети. Точно двадесет и пет, това беше нейният бакшиш.
Никога не прави извод за човек, преди да разбереш причините за неговата постъпка….

Един проповедник се срещнал с човек, който твърдял:
– Грешният човек в мен е умрял.
Заинтригуван проповедникът поканил човекът на обяд у дома си. Когато били на масата, домакинът имал търпението да изслуша разсъжденията на госта си от началото до края.
Изведнъж проповедникът взел чашата с водата от масата и я плиснал в лицето на събеседника си.
Естествено това много възмутило госта и той доста рязко и с неприлични думи, изразил своето недоволство.
Тогава проповедникът казал:
– Както виждате, предишния човек във вас не е умрял. Той просто е бил припаднал и е дошъл на себе си от чаша с вода.

В една държава живеел един човек, който искал винаги всичко да разбере. Винаги подозирал, че правителството е некоректно.
Когато страната се разтърсвала от терористични атентати, той подозирал, че те едва ли са станали без знанието на правителството. Започнал да говори за това и скоро около него се събрали хора. Така създал своя партия, която станала опозиция на властта.
Воювайки и противопоставяйки се на властта, той забелязал, че по-лошо няма да стане, но тя като е ли се удоволствала от това. Тогава човекът разбрал, че и това бил план на държавата, да си създаде опозиция. Започнал да търси причината. И открил, че властта си пълни джобовете, докато народът си мисли, че тя е замесена в тероризма. Той създал нова партия, изобличаваща корупцията.
И изведнъж започнала гражданска война. Първоначално човекът си мислел, че войната е израз на недоволството на народа от властта, но после разбрал, че и тя е изфабрикувана от същото правителство.
Тогава човекът оглавил антиправителствена войска и с бой превзел президентския дворец. Но когато влязъл в кабинета на президента останал в шок. Зад стола седяло джудже, което никой никога не е виждал. Оказало се, че той управлявал страната и че всички събития, мисли и внушения в народа били от него.
Тогава човекът сформирал кабинет, за да скрие истинския управляващ на страната. Човекът попитал за своите предположения и получил утвърдителен отговор. Сега всички завеси били вдигнати, всички тайни разкрити, всичко било решено и ясно.
Човекът се обърнал и тръгнал към изхода. А джуджето много тихо му прошепнало:
– Няма значение до какво заключение си стигнал, това също е в нашите планове.

В края на 17 и началото на 18 век японският управител Токува Цунайоси влязъл в историята с прозвището „Кучешкият шугун“.
Той е издал закон за защита на животните. Най-рания известен закон от такъв род. Забранил под страх от смъртно наказание да се убиват кучета и котки, и да се претоварват конете.
Към бездомните кучета, трябвало да се обръщат ласкаво „Ваше превъзходителство куче“. Тези, които не се подчинявали били подлагани на телесни наказания.
В столицата Едо били построени няколко приюта за размножаващи се кучета, където животните били по-добре хранени от селяните.
Тези мерки заедно с финансовата криза предизвикали недоволството на населението.
След смъртта на Цунайоси, неговия наследник веднага отменил този закон.