Терапевти знаят всичко, но не могат да направят нищо.

Хирурзите много умеят, но нищо не знаят.

Невролозите нищо не знаят и не могат да направят нищо.

Патолозите знаят всичко, но твърде късно са ги повикали.

Николета бе напълно здрава жена. Но изведнъж започна да се държи някак странно и веднага я отведоха в болницата.

Лекарят, който я прегледа бе категоричен:

– Тя има психическо разтройство.

Николета можеше няколко минути да ридае в истерика, а след това да се разсмее. Движеше се някак странно, с опънати ръце напред. Временно тя бе абсолютно нормален човек, а след секунда получаваше халюцинации и можеше да заяви, че баща ѝ я е отвлякъл.

Николета започна да страни от медицинските сестри, когато се опитваха да я успокоят. Тя имаше истински припадъци. Смяташе, че болничния персонал крои нещо лошо против нея.

– Мозъкът ѝ е в огън, – каза лекуващият я лекар. – Но каква е причината за такова поведение? Това е рядък случай. Та тя съвсем неочаквано започва да се държи съвсем нормално.

Неврологът сериозно се замисли:

– Вероятно невротичното ѝ разтройство има биологична причина. Я да видим дали това е така. Николета я ми нарисувай един часовник.

И тя нарисува такъв, но при него цифрите бяха само от едната страна.

– Явно при нея е поразено само едното полукълбо на мозъка, – каза неврологът. –  Болестта ѝ не е психическа,  а има неврологичен източник.

И това я спаси. Направиха ѝ биопсия.

– Николета има автоимунно заболяване, – въздъхна с облекчение невролога, – Тя има рецепторен енцефалит. Поради развитието на това заболяване, нейните собствени антитела са атакували мозъка ѝ, предизвиквайки в него подуване и повреди.

– Това заболяване е доста коварно, – каза лекуващият я лекар. – С такива симптоми бях готов да я лекувам за психическо разтройство, въпреки, че то има органичен произход. А като си помисля само … заболяването може да предизвика тежки увреждания на мозъка, дори и смърт.

– Е, – каза облекчено неврологът, – това се лекува, само навреме трябва да се открие проблемът.

Лекарите бързо подбраха необходимите медикаменти и Николета напълно оздравя.

„Къща, в която няма никаква книга е като тяло лишено от душа“ е казал веднъж Цицерон.

Тези думи се отнасят не само за духовното богатство. Италиански икономисти установили, че между четенето на книги в детството и благополучието в зряла възраст има тясна връзка.

Английски невролог твърди, че нищо не развива така детския мозък, както книгата, защото литературата се явява катализатор на мисловните процеси.

Във всеки сюжет има начало с противоречие или конфликт, развитие, кулминация и развръзка. Тази структура кара мозъка, максимално да се задейства, да изгради някаква последователност. Човек се замисля върху връзките между събитията и анализира ефекта от действията на героите.

За това от количеството прочетени книги в детството, зависи способността на човек към логичното мислене и концентрацията взряла възраст.

Най-добрия подарък, които можем да направим на едно дете е, да му внушим любов към книгата и желание за четене.

В черно белия филм на Чарли Чаплин комичната ситуация се създава благодарение на това, че ръцете не слушат „собственика си“. Те живеят свой „собствен“ живот, който не се съгласува със човека, който ги притежава.

В живота подобен синдром на „чуждите ръце“ съвсем не носи радост на тези, които страдат от този комплекс невропсихични разстройства.

За първи път на това заболяване е обърнал внимание немският невролог Курт Голщейн, когато ужасен забелязал, как лявата ръка на спяща пациентка започнала да я души.

Изследванията показали, че болестта възниква в резултат на щетите, причинени от нарушаване на сигналите между мозъчните полукълба.

По онова време при лечение на епилепсия медицината практикувала разрязване на съединените полукълба, което прекратявало заболяването, но предизвиквало синдром на „чуждите ръце“.

Загубата на памет е един от отличителните белези при болестта на Алцхаймер, която сериозно тревожи роднините и приятелите на пациента.

Изчезват спомени за първата любов, прохождането, постижения в кариерата, смешни истории случили се по време на пътешествия, ….

Учените дълго време смятали, че болестта причинява изтриването на паметта завинаги.

А какво ще стане ако тези спомени са временно недостъпни?

Невролозите от Масачузетския технологичен институт, начело с притежателя на Нобелова награда Сусумa Тонегава за първи път са доказали, че спомените могат да бъдат върнати.
Резултатите от изследването са публикувани в списание „Nature“.

Според учените е необходимо да е стимулира хипокампуса, част от мозъка, която кодира краткосрочните спомени.

Методиката, използвана при изследването, е оптично стимулиране на мозъчните клетки или „оптогенетика“. Тя е свързана с внедряване в мозъка на чувствителен към синята светлина ген, а след това той бива стимулира към светлина.