Отдавна не бе валяло. Изведнъж небето над нас се покри с черни, плътни облаци. Бурята очевидно беше близо и побързахме към къщи. Точно, когато преполовихме широкия склон, заваля дъжд.
Той бе толкова силен, че падаше като плътна пелена и трудно се виждаше пътя.
По небето се стрелкаха огнени светкавици, веднага след тях тътнеха оглушителни гръмотевици.
Имах чувството, че ада се е отворил, готов да ни погълне.
Наблюдавахме грандиозно представление на природните стихии. Постепенно бурята се отдалечи и гръмотевиците преминаха в глухи тътени. Дъждът обаче продължаваше, а светкавици се кръстосваха на хоризонта.
Далечните тътени, дъждовната завеса и шумът на водата ни създаваха специфична атмосфера, която ни сближаваше.
Постепенно дъждът отслабна, накрая спря и слънцето проби облаците.
По цветята и листата заблестяха кристални капчици вода. Помислих си: „Земята най-после се е напила до насита“.

Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината. Облаци затулиха по-високите върхове. В дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо. Чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветровете върхари.
Прошумоляваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън. Миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните  пискаха застрашително животинки, щом усещаха опасност.
В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълточервената есен, с туника от окапали листа и с покривало от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица.

Съществува мнение, че браковете не само се създават на небето, но са предопределени преди раждането.
Римлянка запитала един равин:
– За колко ден Всевишният е създал вселената?
– За шест дни, – отвърнал той.
– И какво прави до сега?
– Урежда бракове.
– Това ли е Неговото занимание? И аз мога да го правя. Имам много роби мъже и жени и набързо мога да ги свържа помежду им.
Той й казал:
– Това не е просто нещо, то е сложно като разделянето на Черно море. Равинът си тръгнал. Жената събрала хиляда роба и робини. строила ги в редица и оповестила кой за кого трябвало да се ожени. Уредила браковете им за една единствена нощ.
На другия ден се явил еди с пукната глава, друг с извадено око, трети със счупен крак. Тя ги запитала:
– Какво е станало с вас?
Една жена отвърнала:
– Не го искам.
Друг мъж рекъл:
– Не я искам.
Римлянката веднага изпратила за равина и когато дошъл му казала:
– Няма друг бог като твоя Бог. Думите ти излязоха истинни.

Безкрайното синьо небе с накъдрените млечнобели облаци на хоризонта….Необятното поле с янтарна пшеница, която се полюлява от лекия ветрец, пробягващ между класовете.
Ако сърцето ви се прехласва от този живописен пасторал, то вие ще оцените уникалната инсталация Wheat Glass създадена от американския художник Жан-Пиер Канлис. Това е цяло поле от стъклена пшеница, която автора е „отгледал“ със своите ръце.
Канлис дълго време е работил със стъкло. Основал е собствена компания създаваща удивителни стъклени изделия. Шедьовър на художника е станало стъкленото поле с пшеница Wheat Glass.
Инсталацията с състои от 300 класа, където нито един не не се повтаря. И всичко това е направено на ръка.
Пшениченото поле е опряно на специална поставка, която е оборудвана със допълнително осветление.. Изделието може да се използва като декоративно осветление. Всеки клас е индивидуален, така че от различните класове могат да се оформят разнообразни композиции.
За сега моделът Wheat Glass е само в един екземпляр при Канлис. Но могат да се създадат и други подобни на него.
В зависимост от предназначението инсталацията може да бъде миниатюрна, за украсяване на маса или огромна за допълва не интериора на ниша или витрина, . Единствено поради чупливостта си Wheat Glass има ограничени възможности.

Никола беше само на десет години. Русият му печем непокорно се развяваше като знаме на главата му, а очите му отразяваха небето.
Денят беше много горещ и той отиде с приятелите си да лови риба. Решиха да пуснат въдиците си от моста. Но Ники така се беше надвесил над парапета, че се превъртя през него и като камък тупна в реката.
Както по-късно се оказа в болницата той ударил главата си в камък и загубил съзнание.
Приятелите му чакаха да изплува, но главата му упорито не се показваше на повърхността. Минаха цели десет минути преди момчетата да се осъзнаят от шока и да потърсят помощ. А той лежи на дъното в мътната река и не диша.Когато го изкараха на брега, пулса му не се усещаше. Надежда да оживее нямаше никаква.
А през това време Никола попаднал на място, където никога не е бил. Той се приближавал към някакъв тунел, а после изведнъж се оказал в него. Станало му страшно, но изведнъж той видял старите си познайници кучето Лаки и котката Пуфи. Те се движели край него като в забавен кадър. Кучето го близнало, а той го погалил по главата.
Изведнъж Никола отвори очи и разбра, че се намира в болницата. Край него хора, в бяло облечени, му се усмихваха и го поздравяваха. Премина лечението и той с радост напусна болницата, но спомена от срещата със старите си приятели, които бе загубил отдавна, запази дълбоко в сърцето си.