Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Нека да обичаме и да не преставаме  се удивляваме на живота.
Нека да вярваме, да помним хубавото и проявяваме милост. Да плачем от щастие и от душа да се смеем.
Давайте да живеем така, че да не остарява сърцето ни преждевременно. Нека просто да се възхищаваме на полята, небето и сребристата роса……
Ако ви е трудно, не се предавайте. Вървете напред, не навеждайте примирено глава.
Нека да бъдем искрени в общението си, честни в думите, постъпките и делата си.
Нека да вярваме, без съмнение. Да живеем наяве, а не в сънищата си.
Нека честно да признаваме грешките или когато завиждаме и лъжем.
Нека да живеем, обичаме и да се наслаждаваме на живота, разпервайки крилете на душата си.

Гледам вечер небето осеяно с безброй звезди, едни по-малки, други по-големи. И всяка от тях е отдалечена на хиляди светлини години от нас. Но те си имат свое място и заемат определена позиция.

Мисля си за хиляди хора поразени от болести, останали без крак ръка или по рождение появили се на този свят с някое нелечимо заболяване. Обикновено те са изолирани от останалите хора. По-голямата част от масите не могат да ги възприемат, защото те не приличат на тях.

Хора, под гротесната форма на всяко едно такова създание се крие горещо, жадно за любов сърце.

Защо му го отказваме? С какво сме по-добри от тях? Нима човек трябва да мине през болката и мъката, за да се научи на милост?

Настрадин работел в градината. От ранна утрин засаждал разсад. Същата вечер, когато небето започнало да избледнява, той изведнъж замръзнал на място за миг.
След това се втурнал обратно в градината и започнал да вади всичко насадено през деня и го слагал в една голяма торба.
Съседите, които минавали от там, го попитали:
– Какво правиш? Какво се е случило?
– Нищо! Току-що  разбрах нещо, твърде късно, но по-добре късно отколкото никога. Всичко, което ми принадлежи трябва да държа под око, най-добре е у дома.

Млад мъж веднъж случайно намерил златна монета на улицата. Оттогава той винаги ходел с наведена глава, надявайки се отново да изпитат щастието на откритието.
Впоследствие през своя дълъг живот, той намерил няколко монети, но през тези години той забравил да повдига поглед към прекрасното лазурно небе. За него небето не съществувало. Въпреки това той не умрял беден, но неговата душа не разбрала нищо.
Милиони хора не виждат никаква друга цел в живота си, освен събиране на тленни земни блага. И разбира се някои имат успех в това. Но колко е тъжно, когато в преклонна възраст разбират своята грешка.
Писано е: „Търсете първо Божието царство и Неговата правда, а всичко останало ще ви се прибави“.  Къде е домът на Бога и където можем да търсим Господа?  В Библията се казва, че сам Господ изпълва “ всичко във всичко“. Да търсите Божието царство означава да търсите самия Бог.
За да пребиваш в Божието царство, трябва да се подчиниш на Божията воля. Китайските християни са се молели така: „Съживи Твоята църква, започвайки от нас“, а аз бих я перифразирала така: „Господи, установи Царството Си, започвайки от мен“.