Костадин бе сериозно притеснен. Той си казваше:

– Лесно е да говориш езика на любовта, когато си в добро настроение, но е трудно да останеш в такова, когато се окажеш в трудна ситуация.

Костадин се втурна към леглото на Боряна. Нежно я прегърна и прошепна в ухото ѝ:

– Обичам те.

Борис седеше на стол до леглото на жена си.

Костадин отиде до него, прегърна го и му заяви:

– Ще те убия.

В действителност, той не искаше да го убива, но му бе много ядосан. Шест часа Костадин бе прекарал в напрежение, повтаряйки:

– Жива ли е или мъртва?

Боряна изпитваше силни болки, Костадин бе безпомощен край нея и същевременно нещастен, че не може да ѝ помогне.

Дойде медицинската сестра и даде на болната ниска доза морфин, обяснявайки:

– Това е всичко, което мога да ѝ дам, все пак тя е бременна.

Костадин имаше чувство, че преживява някакъв кошмар.

Чудейки се какво да прави, той бе изобличен в духа си. Разкая се за греха си и се извини на Борис:

– Това е истински кошмар. Съжалявам за думите си, не те обвинявам в нищо. Ти не си бил виновен, но нейното състояние …

И се разплака.

Борис го прегърна и прие извинението му:

– Не се притеснявай. Аз също не съм на себе си след случилото се. Разбирам те напълно.

Способни ли сте да простите и да покажете любов, когато сте посред кошмар?

Пред Стоян вървяха баща и десетгодишно момиче. Той забеляза как от детето се изплъзна и се търкулна на земята карта.

– Сигурно ще забележат, че я няма, – каза си Стоян. – И без това закъснявам за работа. Да се оправят сами.

Бащата и момичето продължаваха да вървят без да забележат загубата.

Съвестта на Стоян надделя и той се върна до падналата карта. Тя бе предплатена за автобус.

Той ги настигна и им даде картата.

Те възторжено му благодариха.

Стоян се почувства удовлетворен.

– Направих толкова малко, а се чувствам невероятно добре, – каза си Стоян.

Човешкото тяло произвежда химикали, които подобряват настроението ни, когато сме мили с другите.

Създадени сме да се чувстваме удовлетворени, когато правим добро!

Не е нужно да правим страхотни неща през цялото време.

Ако направим нещо малко, за да помогнем на другите в ежедневния им живот, ние получаваме като наградата удовлетворение.

И това не е всичко. По този начин угаждаме на Бог, като правим точно това, което Той ни е накарал да извършим.

Това не е изненадващо. Ние сме създадени от добър Бог, който ни е направил да бъдем като Него.

Семейство Тодорови се бе събрало с приятели и съседи на една маса. Те празнуваха.

Всеки от присъстващите имаше различни вярвания и произход.

Това бе момента на Тотьо, комшия на семейство Тодорови.

Той подейства като ледоразбивач на празничната атмосфера с въпроса:

– За кого гласувахте на тези избори?

Стамен не можеше да не се обади след такъв въпрос:

– Кой според вас унищожава нашата страна?

Повечето въздишаха и правеха кисели физиономии, а Петко обобщи създалото се настроение:

– С тия политики, разваляте празника и веселието.

Мнозина станаха и си тръгнаха, като мърмореха:

– Намерили за какво да говорят на масата.

– И това ми били празник.

Сашо се опита да обърне нещата:

– Не им обръщайте внимание, нека се веселим.

Но усилията му бяха напразни. Атмосферата бе отровена.

Стефан бе в стаята си. Бе притеснен и се питаше:

– Защо ми се случи това? На какво ме научи? Какво да направя, за да не се повтори?

Дълго крачи из стаята.

– Да, ядосах се, но какво ме доведе до това? – запита се той. – Не, не беше до настроение. Трябва да открия корена на това, което ми пречи спокойно да приемам нещата, без да се ядосвам и гневя.

Стефан свъси вежди.

– Може би нещата опират до неприятните мисли свързани с Тодор. Той не винаги е бил коректен спрямо мен и за това нищо хубаво не очаквам от него, но в случая …. имаше добри намерения.

Стефан стоеше уязвим пред Бога и Той го освободи от силата на негативността спрямо Тодор.

Има проблеми в живота ни, които са твърде големи, за да се справим сами. Нуждаем се от Божествена намеса, която премахва препятствията около нас.

Ти не водиш тази битка сам. Бог има съвършен план за твоя живот. Довери се на Него, защото ти дава радост, мир и любов.

Този начин на мислене те променя и дава светлина дори в най-тъмните места.

Съпругата на Филип почина. Той трудно понасяше загубата ѝ.

Един ден Филип откри, че срещата му с приятели в близката закусвалня повдига настроението му.

Когато го налегнеше тъга, той веднага си казваше:

– Следващата среща е чак утре ..

Но се утешаваше с мисълта, че на онази маса с приятелите му се поглъщаше мъката му.

Мина време и тези събирания се прекратиха. Едни се разболяха, други починаха.

Празнотата накара Филип да потърси утеха от Бога.

Сега закусваше сам, но …

– Не забравям, че Исус е с мен, – казваше си той. – Той е моето убежище. На Него единствено се доверявам.

И той си тръгваше от закусвалнята, за да посрещне остатъка от деня, но вече не сам.

Бог ни чака да отидем при Него, нашето истинско убежище.