Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Жегата си е жега. Човек не може да избяга от нея, но поне даваше възможност на случайно събрани хора на сянка да си поприказват.

Така се случи и с една група младежи, потърсили закрила под едно голямо дърво.

– Забелязал ли си, че емоционалните състояния са свързани със съпътстващи мисловни потоци? – попита Кирил.

– Така си е, – забеляза Марин. – Ако на душата не ѝ е добре, тогава в главата се появяват подтискащи мисли.

– Трябва да се осъзнае, – наблегна Станимир, – че мислите в главата възникват сами от емоциите, които преобладават в ума.

– За това е необходимо да се проследяват и наблюдават, – обади се и Миглена.

– Повечето хора изобщо не могат да разберат от къде идват тези мисли ….

Кирил бе прекъснат от Станимир:

– Ако мислите са наши, можем да ги спрем, дори да ги контролираме.

– И тогава може би ще имаме мир и спокойствие?! – отбеляза Кирил.

До сега Христо само слушаше и не се обаждаше, но накрая обяви:

– Има Един, Който дава мир такъв, какъвто никой не може да даде …

– И Кой е Той? – възкликнаха останалите в един глас.

– Исус Христос, – отговори Христо.

Една част от групата погледнаха с насмешка и добавиха:

– Пак Бог?

А Христо изненадано попита:

– Че кой друг?

Само Кирил се замисли и реши по-късно да поговори насаме с Христо.

Кой знае може би той щеше да достигне до Истината.

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.