Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

Вадим участваше в подбора за играчи в училищния баскетболен отбор. Всичко се сведе до последните двама играчи, той и още едно момче.

Треньорът предложи:

– Играйте един на един пред цялата група. Победителят ще влезе в отбора.

С всеки вкаран или пропуснат удар напрежението нарастваше. Момчетата, обграждащи половината на игрището, започнаха да аплодират своя избраник.

Всичко се сведе до последните владения на топката.

За съжаление Вадим загуби.

Одобрителни викове избухнаха за противника му, а Вадим получи няколко неловки потупвания по гърба.

Като губещ, в него се бореха натрапчиви мисли:

– Никога повече няма да губя.

– Няма да бъда повече слаб.

– Ще им докажа, че грешат.

Но най-страшното бе, че желаеше всичко да запази скрито завинаги.

Това са просто мисли. Те са налагане на клетви или въздействащи договори, които подписваме на тъмно.

Срамът не е просто чувство. Той отваря вратата за заразни споразумения и обети, които водят до рак на душата.

Като неоткрита болест, тя се разпространява мълчаливо. Заравя се дълбоко в нашата идентичност, изкривява начина, по който виждаме себе си и саботира начина, по който се отнасяме към другите.

Срамът не крещи, но често шепне:

– Не си достатъчен. Недостоен си. Напълно си разбит.

Независимо дали става дума за детски рани, културни лъжи или религиозни догми, изградени върху представянето, срамът се промъква. Той ни убеждава не само, че сме направили нещо нередно, но и че ние сме нещо сбъркани.

Срамът ни държи малки. Убеждава ни, че любовта е условна и следователно трябва да бъде заслужена, или още по-лошо, че изобщо не я заслужаваме и се изисква да платим за нея.

Но ето добрата новина: Исус не дойде само да прости греха, но Той плати за нас. И го направи не само за да ни очисти, но и за да свали тежестта на срама и фалшивото аз.

Евангелието не просто ни измива, то възстановява това, което сме. Срамът не се разбива с усилие, той се разбива с любов. И това става, когато преживяваме, че сме видени, познати и прегърнати.

Срамът не е краят на вашата история.

Исус предлага нещо ново: нова история, дори ново име, нов начин на живот без срам.

Костадин бе сериозно притеснен. Той си казваше:

– Лесно е да говориш езика на любовта, когато си в добро настроение, но е трудно да останеш в такова, когато се окажеш в трудна ситуация.

Костадин се втурна към леглото на Боряна. Нежно я прегърна и прошепна в ухото ѝ:

– Обичам те.

Борис седеше на стол до леглото на жена си.

Костадин отиде до него, прегърна го и му заяви:

– Ще те убия.

В действителност, той не искаше да го убива, но му бе много ядосан. Шест часа Костадин бе прекарал в напрежение, повтаряйки:

– Жива ли е или мъртва?

Боряна изпитваше силни болки, Костадин бе безпомощен край нея и същевременно нещастен, че не може да ѝ помогне.

Дойде медицинската сестра и даде на болната ниска доза морфин, обяснявайки:

– Това е всичко, което мога да ѝ дам, все пак тя е бременна.

Костадин имаше чувство, че преживява някакъв кошмар.

Чудейки се какво да прави, той бе изобличен в духа си. Разкая се за греха си и се извини на Борис:

– Това е истински кошмар. Съжалявам за думите си, не те обвинявам в нищо. Ти не си бил виновен, но нейното състояние …

И се разплака.

Борис го прегърна и прие извинението му:

– Не се притеснявай. Аз също не съм на себе си след случилото се. Разбирам те напълно.

Способни ли сте да простите и да покажете любов, когато сте посред кошмар?