Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …

Николов бе изненадан от малкото име на пациентката си. Тя се казваше Деспина. Това име вероятно идва от думата деспот. Славянските феодали са се наричали боляри, а византийските деспоти.

– Да не сте гъркиня? – попита Николов.

– Не, поне аз не знам в рода ми да е имало грък, – каза жената. – Чувала съм, че по тези места са лекували гнойните венци с прополис, но ние нямаме пчели.

Тази жена имаше възпалени венци, от устата ѝ с носеше лош дъх. Това заболяване е опасно, можеше да доведе до фатални последици.

– Има пчели на юг, – възрази Николов. – Излъчват по-силни фотонциди. Клеят им е по-силен и по-активен.

– Има ли някаква надежда за мен? – попита жената отчаяно.

– Ще почистя първо венците ви със смрадлика, а след това ще започна с гнойните джобове, като ги атакувам с прополис, – сподели Николов за предстоящото лечение.

– Вярвам ви, – каза жената обнадеждена, – вие ми бяхте последната надежда.

– Екзюпери е казал, да не се гледаме в очите, а да гледаме в една посока.

– И моят Жоро така ми казваше, -въздъхна жената, – но ме излъга.

– Лечението не е любов, то е взаимност между лекар и пациент. Хипократ ни е заповядал „да обичаме болните си“.

– Ще ме накарате да се влюбя във вас, – засмя се жената.

– Това съвсем не е нужно. Необходимо е да изпълнявате всичко, което ви препоръчам. А сега си отворете устата.

Предстоеше сериозна битка със опасните бактерии, които бяха подействали на венците и емайла на зъбите.

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.

Василев ремонтираше компютри. Имаше си работилница, накрая на града. Днес привърши поредния.

Клиента, който бе оставил компютъра си за ремонт, намина да види до къде е стигнала поправката.

Василев го зарадва:

– Готов е, веднага можете да си го вземете.

– А колко ще ми струва ремонта? – попита мъжът.

– 450 лева, – отговори Василев, но като видя киселата гримаса на клиента си добави, – наложи се доста части да сменя.

– Добре сте ги сменили, но аз от къде да взема толкова пари? – измърмори недоволно  клиентът.

Мъжът си тръгна. Василев бе изгубил всякаква надежда, че ще се върне, но човекът се върна след три часа.

– Тук са 400, повече нямам, – каза той отчаяно. – 50 лева ще ви донеса по-късно.

– Добре, – съгласи се Василев и взе парите. – Гледайте само да не забравите.

Когато клиентът му даде парите Василев не ги преброи веднага и без това стана тъмно и той вече си тръгваше.

Когато се прибра в къщи, той прегледа банкнотите, които му бе дал мъжът.

Изведнъж се стаписа. В ръцете си държеше 800 лева. Изглежда клиента му не бе гледал внимателно и вместо четири стотачки, му бе дал три банкноти по 100 и една от 500 лева.

– Човекът се е объркал, – каза Василев, – като дойде да ми донесе 50-те лева ще му дам излишъка.

Минаха две години, но този човек не се появи повече. Изглежда са му се досвидели 50 лева.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.