Малина не беше вече малко момиче. Бе станала красива девойка.

Стаята ѝ бе точно над тази на майка ѝ. През нощта тя видя как светлината от майкината ѝ стая се отразяваше върху дърветата, които растяха под прозореца на Малина.

– О, мама е още будна, – каза си тя.

И слезе на долния етаж с надежда, че ще разговаря няколко минути с майка си, но я завари на колене в молитва.

– Няма смисъл да я чакам да стане, – тихичко прошепна девойката. – Тя може да остане така с часове.

И Малина бързо се върна отново в стаята си.

Настъпи утро. Лъчите на слънцето още не бяха пробили облаците, но вече просветляваше.

Малина се събуди и отново видя, че прозорецът на майка ѝ свети.

– Нима до сега е стояла будна? – Малина бе изненадана.

Слезе долу и завари майка си седнала пред масата изучавайки и сравнявайки няколко превода на Библията.

Книгите бяха разпръснати по масата, а погледа на майка ѝ бе съсредоточен.

Пред нея бе разгърната тетрадка, а в ръката си държеше химикалка. От време на време нещо си отбелязваше върху листа, след което продължаваше да чете.

– Такава е майка ми, – усмихна се Малина. – За нея Христос е първия ѝ приоритет в живота.

Постоянството във всекидневната връзка на майка ѝ с Христос не оставаше незабелязано.

Радостта бе отличителна черта на тази жена. Лицето ѝ я излъчваше. Очите ѝ искряха. Тя бе пример за децата си, близките и познати ѝ.

Всеки, който се запознаеше с нея искаше да има същата връзка с Христос.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Вън се смрачаваше, Митко се чувстваше някак си превъздигнат и извисен. Той бе горд не толкова от това, което бе постигнал, а че е нещо повече от другите.

И врагът се възползва от вратата, която му бе отворил Митко чрез гордостта си.

– Ти си наистина велик, – прошепна противникът. – И не се нуждаеш от Бог.

– Да, всичко мога сам, – самодоволно произнесе Митко. – Ничия помощ не ми е нужна.

– Какво е християнството? – продължи настъпателно зложелателят. – То е просто патерица за хората, които са слаби и немощни.

– Така е, – задоволството на Митко растеше.

– Ти си по-добър от всички, – продължи да омайва недоброжелателят. – Достатъчно силен си и сам можеш да контролираш живота си!

Тези лъжи насърчаваха Митко да мисли за Бога по следния начин:

– Господ ли? Той самият не знае какво прави, – превъзнасяше се Митко. – Аз знам повече от Бога.

Но вие знаете до какво падение ще доведе всичко това.

То ще бъде прекатурване и сгромолясване с голям трясък.

Божието Слово ясно и точно изявява величието, силата и светостта на Бога. То разкрива греховността, слабостите и ограниченията на човечеството.

Гордостта е голям проблем. Тя създава верижна реакция от лоши последствия.

Ако не се покаем и обърнем към Бога, не чакайте добро.

Погледнете, културата ни се разпада, настъпва морален хаос. Свидетели сме на сърцераздирателно насилие ………..

Но ние сме призвани да живеем благочестив живот в безбожна епоха.

А всичко става все по-зле.

Чуйте добре! Господните мисли са повечето пъти в противовес на нашите схващания и разбирания, но Бог мисли за мир, а не за зло, за да ни даде бъдеще и надежда.

Примирете се с Бога и му отдайте хвала.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.