Играейки футбол, в малък град в щата Мичоакан, Мексико, любители на спорта забелязали на полето няколко пукнатини в земята, от които се издигала гореща пара.

Наблизо пасяло стадо кози, и няколко от животните получили изгаряния.

Не е изненадващо, че местните жители били тревога, опасявайки се, че тяхното футболно игрище е място на зараждащ се вулкан.

Властите изпратили на мястото на странните аномалии учени, които направили редица тестове и войници, които отцепили потенциално опасната зона.

Експертите твърдели, че под полето се наблюдава повишена геотермална активност, но следа от магма или движение на почвата нямало.

От това направили извод, че гражданите не трябва много да се страхуват, явно те не живеят върху вулкан.

Чувството за хумор е способност да се разбере шегата, да се възприеме смешното.

Това е комплексно чувство. То е морално, естетическо, интелектуално и емоционално.

Много смятат, че това чувство е вродено. Може би е така.

Но то се среща много рядко, затова се цени, като редки и скъпоценни камъни, или късчета злато и платина.

Навярно за това и хумор трудно се създава. Но не трябва да се смята, че чувството за хумор не се подава на възпитание и развитие.

Шегата е това, което се прави или говори несериозно, а просто за забавление и веселие.

Иронията е тънка скрита насмешка, можем да се каже подигравка. Например, над необосновани претенции или когато се говори за желаното, като съществуващо в действителност.

Ученик на брега се сблъскал с учителя си и нищо не казал.
– Извинете, – казал учителят, – че не ви отстъпих място на пътя, следващият път ще бъда по-внимателен.

Кучето Лана  отлично знае, какво е да си бездомно животно. Тя до скоро се шляеше  по улиците на града, без да знае какво ще яде и къде ще се подслони.

На Лана и провървя. Намери си любяща стопанка и уютен дом. Но веднъж жената, която я бе приютила забеляза нещо странно в поведението на кучето си. То постоянно изкарваше одеялото си на улицата.

Стопанката на Лана я проследи и бе поразена от видяното. Лана си имаше бездомна приятелката заради, която всяка вечер изнасяше одеялото, за да може приятелката ѝ да поспи на меко и топло място.

Жената не се скара на кучето си за неговото своеволие. Дори започна да оставя храна и на другото куче, но за сега не можеше да го примами. Тя все още се надява, че ще може да спечели доверието на бездомното куче и ще му намери добри стопани.

Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.

– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.

– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.

– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.

– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.

– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. –  Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.

Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.

Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.

Накрая решиха:

– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.

– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.

Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.

На сутринта Сашо още сънен се развика:

– Погледнете, тук има следи на някакво животно.

Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.

– Това са вълчи следи, – констатира той.

– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.

– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.

– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.

– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.

– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.

– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.

Сашо важно добави:

– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.

Беше красив есенен ден. Соня и Слави пътуваха по хълмовете с мотор. Гледката, която се разкриваше пред очите им бе неописуема. Творецът бе създал такива багри, че дъхът на всеки би примрял пред тази красота.

Нюанси в жълто,червено, кафяво и зелено разказваха прекрасна планинска приказка, която не оставяше равнодушен, дори и най-скептично настроеният наблюдател.

– Малко се притеснявам, – сподели Слави, – защото трябва да стигнем до онова селище до края на деня, а не знам дали ще успеем!?.

– Но нали избрахме мотора, – подчерта Соня, – за да се насладим на гледката и да бъдем по-бързи в натоварения трафик.

След един завой, двамата се озоваха след два големи камиона.

„Сега ще трябва да бъда още по-внимателен, – каза си Слави, – но нямаме вече и същата видимост към прекрасната природа“.

– Вероятно пътуването ни ще се окаже по-дълго отколкото очаквахме, – въздъхна разочаровано Соня.

Но след един от завоите, двамата бяха приятно изненадани. Изведнъж се откри прекрасна видимост и Слави успя да изпревари камионите.

Когато всичко приключи и те стигнаха на време до определеното място, Слави се замисли и каза:

– Колко бързо губя търпение, когато не получавам отговор на молитвите си, когато и както аз очаквам.

– Това, че имахме хубав път и ти изпревари камионите, – каза Соня, – ме наведе на мисълта, че доверието в Бога ни помогна да преодолеем раздразнението и да се насладим на едно прекрасно пътуване.