Дребно животно, приличащо на мишка, но с голяма глава и заострена муцуна ровеше доста бързо под корена на най-старото дърво в гората. Оглеждаше се от време на време с малките си хитри очички, а след това отново продължаваше работата си.

Ушите му бяха скрити в козината му, но бяха особено чувствителни, с тях можеше да улови дори ултразвук.

В гората я наричаха Земеровка. Рядко някой я виждаше в покой, защото ѝ беше необходима храна, чието количеството надхвърляше собственото ѝ тегло.

Хранеше се с насекоми, личинки, червеи. Изтребваше стоножки, охлюви, жаби, мишки, бръмбари, пчели. Понякога ядеше и мърша. Нападаше и по-едра от себе си плячка. Но попаднеше ли в плен, тя бе учудващо свирепа.

Тези дни бе изровила голямо количество картофи от градините край гората. Изведнъж реши да сподели с другите животни придобитото.

За целта из цялата гора закачи следната обява: „Който има нужда от картофи, да дойде пред дома ми. Раздавам ги безплатно“.

Седна Земеровката пред дупката си и зачака. Слънцето бе силно и напече картофите, а дъждът излял се малко по-късно ги намокри, но на поляната пред дома на Земеровката никой не се появи.

Това силно я разстрои. Кипна. Събра обявите, накъса ги на малки парченца и написа нови, този път с доста предизвикателен текст: „Много скъпо се продават отбрани и качествени картофи“.

Едва бе разлепила новите обяви, когато огромна тълпа от горски обитатели се събраха пред дома ѝ.

Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Оказва се, че енотите са далечни роднини на мечките.

Задната лапа на това животно може да се огъне почти на 180 градуса.

Ако енотът не може да се скрие от опасен хищник, той се преструва на мъртъв. Често хищникът не яде „мърша“, затова оставя хитрото животно.

В Гваделупа енотът няма естествени врагове, но този вид е на ръба на изчезване. Главната причина за това е намаляване на ареала на обитаване е обезлесяване на влажните гори на Гваделупа.

Съпругата на тексасецът, казала на шерифа, че мъжът ѝ рано сутринта е забелязал движение в двора им. Той излязъл, за да види какво става с револвер в ръка.

Видял броненосеца и стрелял три пъти в животното. Един от куршумите рикоширал и ударил мъжа в челюстта. Раненият бил откаран с хеликоптер в болница.

Дали е пострадало животното не се е разбрало, тъй като то се е скрило.

Броненосците живеят в степите, пустините, саваните и по краищата на горите на Централна и Южна Америка. Някои видове се срещат в централната и югоизточната част на Съединените щати.

Повечето от броненосците се хранят с насекоми, включително мравки и термити. Понякога могат да ядат мърша, дребни гръбначни животни и растения.