По Интернет се разпространява тази снимка.

Нейният автор твърди, че дървото е ударено от мълния, вследствие на което се е обелила кората и са му изпадали клоните.

Възможно ли е такова нещо? Споровете продължават и до сега.

Виждала съм как мълния е удряла дърво. Разцепвала го е, като част от него дори се е овъглявала, но обяснение за тази снимка нямам.

Е, ако има такова нещо, току-виж някой получил патент за обработка на дървен материал по подобен начин.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Изплашените жители на Пекин са задръстили социалните мрежи със съобщения за края на света и ядрена атака. Вина за това има гъбообразния облак появил се над града.
Маса неприятни емоции са изпитали жителите и гостите на столицата заради появата на този облак. Той висял над Пекин около един час. А в самата „гъба“ просветвали мълния. Някои заради странната форма на облак го взе за последиците от ядрена експлозия, а в социалните мрежи дори има доклади за предстоящия деня на Страшния съд.
Метеоролозите са побързали да разсеят тревожните слухове. Чудното образование, според тях, бил обикновен дъждовен облак, само че по-голям по размери.
Причудливата си форма той получил в резултат от сблъскването си с топли въздушни течения, а ярката светлина е била причинена от залязващото слънце над хоризонта.

Едвин Робъртсън от американския град Портланд карал колата си по пътя. Изведнъж една възрастна жена решила да пресече пътя. Робъртсън рязко натиснал спирачките, но….жената получила сериозни увреждания.
Робъртсън силно си ударил главата в предното стъкло в резултат, на което оглушал и ослепял.
Робъртсън решил да помогне на възрастната жена с пари, не зависимо, че в случая вината била нейна Той смятал, че така е правилно, защото той със своя автомобил й причинил травма.
Десет години той редовно й изпращал пари.
Един ден мълния ударила Робъртсън. Половин час бил в безсъзнание. Когато дошъл на себе си, бил силно удивен. Той виждал и чувал нормално…

Една нощ по време на гръмотевична буря, един работник от ЖП след оглед на своя участък, уморен потеглил към къщи. Изведнъж го ослепила мълния и силен гръм го хвърлил на земята. Мълнията повредила релсите и се запалила къщичката на работника.
Той искал да побегне да гаси дома, но сигнала на локомотива го спрял. Изтичал и запалил фенера, който вятърът бил загасил. Откъснал парче от червената си риза, покрил с него фенера и го издигнал високо. Идвал пътнически влак.
Машинистът забелязал червената светлина и влака спрял на няколко метра от разрушените релси. Работникът загубил дома, заедно с имуществото си но изпълнил дълга си. Той спасил живота на пътуващите хора във влака.
Това е саможертва. Да си готов да се жертваш за доброто на другите, забравяйки себе си, нуждите си, интересите си, за да спасиш хората, да им помогнеш, да им направиш добро, да им покажеш любов.
Човек трябва да се отрече от гордостта, злобата, завистта, омразата, нетърпението, алчността и суетата и да последва пътя на смирението, кротостта, любовта, търпението, ….
Никой не може да бъде едновременно горд и смирен, злобен и кротък, склонен да роптае и да е търпелив, сребролюбив и алчен, завистлив и любещ, стиснат и щедър. Ако искаш да бъдеш скромен, кротък, търпелив и любещ, остави гордостта, злобата, отмъщението, гнева, нетърпението, омразата и завистта.