Животът е тъй безсмислено-жесток, че ако човек остане напълно потопен в него, би го изживял с голяма мъка. За туй всеки безсъзнателно се стреми към нещо друго. Един се насочва към религия, друг към богатство, трети към хазарта, политика, изкуства…. бързо и неусетно се забърква във всичко това, но се чувства много по-добре.
За мнозина държава произлиза от глагола държа и си казват:
— Дръжте държавата за всичко! Тя е длъжна да ни поддържа!
А Отечество сигурно идва от глагола тече и човек си мисли: „Колко хубаво би било ако течаха, държавни и обществени средства, към моя собствен джоб!“
Демокрацията има за психологическа основа едно от най-неизменните човешки качества завистта, тъй както любовта към клюкарството е основа на всичко.
Животът е наистина едно изпитание. Най-просто казано в него ни се предлагат различни съблазни, за да бъдем изпитани. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Животът ги потупва по рамото и им казва със задоволство: „Браво!“ — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. На ония малцината, които се стремят да останат праведни, съдбата тутакси им обръща гръб с думите:
— Господа, вам ще се отплатя на онзи свят!
Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като на вражеска територия.
В този живот се чувстваме като случайни играчи, уловен без шанс. Той трябва да бъде съвсем друг, а се оказа нищожен. Заплетен в него, усещаш, че няма изход. И затова непрестанно гледаш към вратата, кога най-сетне ще се свърши всичко това, за да си отидеш там, където би било много по-добре.
Животът никак не е лош, когато можеш да го живееш. Нито смъртта е страшна, когато можеш да умреш. Страшно е, когато не можеш вече да живееш, нито да умреш.
Хората са като думите в чужди език, някои отведнъж прилягат, точни и ясни, и веднага се запаметяват, други напротив, остават само смътни следи в паметта ти.
В живота си ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак. Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае. Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.
Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания, свят ти се завива и ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Но този единствен миг е земният ти живот. Той е едно мигновено контрабандно промъкване от едно небитие — до друго.
Последната дума е на Негово Величество Живота. Ти желаеш да правиш вази, но той може би ще поиска от тебе гърнета.
Тайната на добрия живот е много проста, тя е в съвестта. Необходимо ли е да я имаш?
Човек не е друго освен едно създание с „весела“ съвест. Оня, който е наказан от провидението с тежка, мрачна съвест, той не е за живота.
Едно разбрах с положителност през моя живот, че навсякъде може и без мене.
Докато си млад и гледаш живота в лицето, той ти се вижда може би елементарен, но привлекателен. Чак по-късно, когато започнеш да го гледаш като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си мислиш: „Боже, какъв урод бил всъщност!
Животът е като коня, почувства ли, че ездачът е несигурен, може да го хвърли.
Или като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
Животът е река, в която се хвърляме, за да я преплуваме, но някои от нас се давят. Умният е предпазлив, върви по брега и търси брод. Накрая излиза щастлив на другия бряг.
Животът е препълнен с такива обидни несъвършенства, че по-чувствителни и честолюбиви натури се стесняват да бъдат сериозни и трезви.
Дълго време мислех, че  е вреден алкохолът, по-късно хвърлих вината на тютюна, а после на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто неумението да живея.

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…

Кризата  е за поука, че държавата ни мами. Това се разбира от само себе си. Тези години са години на осъзнаване. Време, когато човек разбира, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора, а такива не са малко.
Животът не е игра, не е шах. Има хората, за които отговаряш, за техните семейства, пенсиите им…. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания и мъка на някого.
Отговорността притиска. Ако хората ругаят, плюят или викат…., от това не винаги им става по-леко. Има го и това, но повечето просто страдат и се надяват. Някои от тях, въпреки всичко, успяват да прощават, ако ги излъжат, както са ги лъгали всички и винаги.

Когато ни предстоят големите събития в душите ни настъпва рязка промяна. Много пътища вече никъде не извеждат, трудът и грижите за утре изглеждат напразни. Животът запазва обикновените си форми, но тръгва като кораб, останал без мачти и без платна. Чувствува се близостта на един край, неизвестността на една развръзка, а дните като че стават малко и преброени. Може би затова непривичното безгрижие и трескавата жажда за удоволствия изчезват.
Но и тогава голямото смущение и тревога продължават скрито и дълбоко да живеят. Умът непрестанно търси някаква опора, душата жадува за каквато и да е вяра.
Нещо подобно преживяваме и ние сега. Голяма и тъмна е тайната на утрешния ден. И ние изнемогваме в болезнената, недоумяваща мъка пред един кръстопът. Кое е позволено и кое не? Къде свършва справедливостта и моралът, и откъде започва насилието и произволът?
Една неудържима сила стои сега над всички традиции, над всички закони, завещани от вековете. И всеки ден и всеки час, подобно приливите и отливите се редят горчиви разочарования с най-смелите надежди.

А това как става?
Когато поставя преграда на завистта, т.е. създам си навик да се радвам на успехите и красотата на другите, аз се променям.
Когато преодолея желанието си за повече покупки като жертвам, аз се променям.
Мързела побеждавам с труд, рутината с креативност, блудството с обезоръжаваща верност, сребролюбието с отслабващо задоволство.
Когато съм готова спонтанно да направя добро: да посетя болен или човек потънал в мъка; да не премина покрай някой, който е изоставен от близък, без да му обърна внимание; да дам исканото от просещия без да се интересувам за чистотата на мотивите му; да носа отговорност за поето обещание и да не говоря напразно; да простя на този, който ме е обидил или разочаровал, аз се променям.
Това са принципи звучали още преди 2000 години. Просто трябва да започнем да ги усвояваме. И тогава доброто ще започне да покорява сърцата на хората.
Блажения Августин е писал: „Блажен, който обича в Тебе приятеля и заради Теб врага. Само този не губи нищо скъпоценно, чийто пътища са в това, Кого не трябва да изгуби.“