Един американец пристигнал в Йерусалим. Той много искал да види Стената на плача. Но тъй като забравил как се нарича точно това място, казал на таксиметровия шофьор:
– Закарайте ме на това място, където плачете, крещите и си биете главите в стената.
Шофьорът го закарал до сградата на данъчната полиця.
Така е, когато се бърка болката пропита с мъка за нещо безвъзвратно загубено и насила наложеното чрез натиск.

Всеки път, когато чуя за извършен аборт косата ми настръхва. Плакала съм не един път за това, че ежедневно се извършва масови убийства на деца.
И това го правим ние, които се наричаме разумни същества. Тъжно е. И с колко много мъка е изпълнено всичко това?!
Говорих наскоро с едно момиче, което е направило 12 аборта. То с искрено удивление ме попита:
– Какво да правя като през цялото време все залитам?
Това са реални хора, а толкова безотговорни.
Никого не осъждам и самата аз не съм ангел, но ме боли, срамувам се за всички нас, които допускаме това да става…. Страшно и грозно… и ние го приемаме като нещо естествено.
Никой не иска да погледне на снимката абортираните деца. Неприятна гледка е….
Да в нашия свят все още има толкова много красиви и прекрасни неща, но те не струват нищо, ако скрием главата си в пясъка и не желаем да погледнем истината. В този свят има толкова много мръсотия, не говоря за боклука, който изхвърлямо в кошовете, а за душите ни….
Истината може да запази множество животи. И всеки спасен живот ще донесе частица светлина в този свят.
Погледнете и вижте, какво прави нашата безотговорност!

Когато започнах да обичам себе си разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни знаци, че аз живеех срещу собствената си природа. Днес знам, че това е честност.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко много може да бъде наранен човек, принуждавайки го да изпълни желанията ми, знаейки, че не е време за това и че човека не е готов още за това, дори ако този човек съм самият аз. Днес го наричам уважение.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да искам друг живот и така можах да видя какво ме обкръжава и ме кани да раста. Днес това наричам зрялост.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства, аз съм на точното място в точното време и всичко, което се случва е в подходящия момент. Винаги мога да бъда спокоен. Сега аз го наричам увереност.
Когато започнах да обичам себе си, спрях да губя времето си и прекратих да мечтая за бъдещи грандиозните проекти … Днес аз правя това, което ми доставя радост. Това, което обичам да правя, което е желано от сърцето ми, аз го правя със неговото собствено темпо. Днес аз го наричам простота.
Когато започнах да обичам себе си, аз се освободих от всичко, което е вредно за здравето ми – храна, хора, предмети, ситуации. Всичко, което ме отделя от пътя ми. Днес това наричам любов към себе си.
Когато запонах да се обичам себе си, престанах винаги да бъда прав и от тогава не грешах. Днес разбрах, че това е скромност.
Когато се влюби в себе си, аз отказах да живея в миналото и да се тревожи за бъдещето. Днес аз живея за днешния ден, където всичко се случва. Аз наричам това удовлетворение.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че умът ми може да ме безпокои и дори да ме направи болен. Но когато го взех близко до сърцето си, той се превърна в ценен съюзник. Днес наричам тази връзка мъдростта на сърцето.
Ние вече не трябва да се страхуват от спорове, сблъсъци или проблеми със себе си и другите. Дори звездите се сблъскват и от техния трясък се раждат нови светове. Днес знам, че тови е животът.

Какво ви тревожи и не ви дава спокойствие? Навярно ще кажете: „Нищо“.
Но всеки от нас има нещо, което го тревожи, не му дава мира. Обикновено това са мислите за настоящето и най-вече за миналото, в което се осъждаме и не можем да си простим.
Единственото, от което трябва да се боим е Бог. Нужно е да осъзнаем Неговото присъствие.
Майката винаги присъства в съзнанието на детето си, дори и когато то не мисли специално за нея. Така трябва и ние да живеем, да се движим и да съществуваме в Бога.
Ако Бог е винаги с нас навсякъде, в нас не може да проникне нищо, нито безпокойство, нито мъка, нито вълнения…. Осъзнавайки това разбираме, защо Нащият Баща толкова сериозно говори за греха на безпокойството и опасенията.
Как може да не Му се доверяваме, когато Той ни е оградил отвсякъде? Ако Бог е навсякъде с нас, ние имаме надеждна броня срещу всички атаки на врага.
В скръб, в недоразумение, при клевета, във всяко подобно нещо, ако нашият живот е скрит с Христос в Бога, Той ще ни пази. Ние сами се лишаваме от това чудно откровение, а трябва непрестанно да общуваме с Бога.
„Бог е нам прибежище“  и нищо не може да проникне през тези стени, ако ние сами не позволим това.

Слънцето прежуряше. Земята бе станала твърда като кирпич. Леко приведена жена бързаше по черния път през полето. Тя носеше ключове, които мъжът ѝ бе забравил, а много му трябваха на работата.

Друг път, когато трябваше да измине по-голямо разстояние, отдалечено от шума и глъчката на хората, тя пееше или се молеше

Но сега всичко беше изсъхнало в нея. Причина за това не беше палещото слънце. Някаква мъка, загнездила се в сърцето ѝ я измъчваше.

Жената разбираше много добре, че за това си състояние, единствено тя е виновна. Тя не издържа повече и там на полето започна:

– Господи, знам че трябва да простя, но не мога… Каква е ползата? …. Прощавам и като се обърна пак същото се повтаря.  Не мога, не ми стигат силите да го направя … чувствам се отхвърлена и пренебрегната, а болката е толкова силна …. Да, зная 70 пъти по 7, но не мога, много ме боли …. Помогни ми!

Чу се тих глас:

– А на мен по-лесно ли ми беше?

Пред нея застана кръста със Спасителя, прикован на него. Пироните болезнено се впиваха в плътта Му. Засъхнала кръв от тръния венец бе оставила следи по лицето Му.

Тя заплака. Издигна поглед към небето и завика:

– Прости ми, Господи и ми помогни!

Бял пухкав облак засенчи палещото слънце. Подухна хладен ветрец. В нея настъпи мир. Сърцето ѝ ликуваше, а душата ѝ пееше.