Днес денят бе много емоционален. Недко Иванов посети няколко приятели в болницата.

Той видя едно семейство обляно в сълзи, което очакваше наближаващата смърт на техен близък и се подготвяше за тежката загуба.

Един радостен младеж едва не го събори на входа. Той беше сияещ и възторжено викаше:

– Изследванията ми са добри. Утре се прибирам в къщи. По-добри новини от тези не съм чувал до сега.

Щастливецът прегърна Недко и го завъртя.

Иванов седна в градината пред болницата и се загледа в небето. Облаците се бяха разделили. От едната страна бяха пухкави и бели, а от другата тъмни и мрачни, предвещаващи наближаващата буря.

– И двата вида облаци са съставени от едни и същи капки вода, – каза си Недко, – само че едните съдържат повече капки от другите.

„Радостта и мъката вървят заедно в живота. Но понякога идва по-голямо благословение след буря – мислите на Иванов се рееха като облаците по небето“.

Недко се изправи и тръгна към главната улица. А през това време той продължи да разсъждава на глас:

– В живота с Христос всичко, което ни се случва ни дава възможност да почувстваме Неговата любов. През по-тежките изпитания по-осезаемо чувстваме Божията благост.

Вятърът силно разклати клоните. Онези черни и мрачни облаци, май бяха приближили вече.

– Понякога и да не усещам Божието присъствие, – развълнувано крачеше Недко по тротоара, – аз пак получавам отговорите, които търся.

Едри капки дъжд вече безмилостно удряха минувачите.

– Колкото и големи бури да ни връхлитат, – засмя се Недко, – те могат да ни донеса и откровение по някои въпроси.

Защо хората страдат и защо много молитви сякаш остават нечути? Успокоявам се с това, че не съм сама в мъката и болката си.

Исус, Чиято душа беше „прискърбна до смърт“ търсеше утеха в молитва към небесния Отец. По-късно Той извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил?“

Нашият Спасител познаваше самотата, болката, тревогата и страха.Той изпита цялото страдания на кръста.

За това не бива да се притесняваме, че тези емоции са ни присъщи и имаме нужда да ги изразим. Те не правят вярата ни по-слаба, но доказват, че сме човеци.

Изисква се смелост да приемем страданието, но чрез него ставаме по-силни.

Ще дойде време, когато ще бъдем с Бога и няма да скърбим, защото там няма да има смърт, плач и болка.

До тогава нека да виждаме, които страдат и да облекчаваме товара им, а след това заедно с тях да пребъдваме в молитва и насърчение.

Леля Веска доброволно бе поела ангажимента да се грижи за градинката пред църквата. И това съвсем не беше случайно.

Тя внимателно наблюдаваше хората, които минаваха от там. Веднага усещаше дали някой е весел или тъжен.

Когато виждаше, че човек е мрачен, унил, загрижен или обезсърчен си казваше:

„Каква ли болка и мъка го гнетят?“

А след това тя навеждаше глава над цветята, за които се грижеше и тихо шепнеше:

– Боже, отнеми товара му и му дай Твоят мир. Погрижи се за него и не го оставяй в бедата му. Дай му изходен път…. Амин“.

Веднъж в църквата влезе един господин. Той бе добре облечен, може да се каже дори много луксозно, сякаш беше слязъл от кориците на някое списание. Уплашено се оглеждаше и не знаеше към кого да се обърне.

До него се приближи Петър и го попита:

– Господине, мога ли с нещо да ви помогна?

– Не знам как да ви обясня, – започна смутено мъжът. – цяла седмица работата ми, бизнеса, всичко се обърка. Бях много отчаян. Бях решил да сложа край на живота си …. и изведнъж минах край вашата църква ….. и сякаш някой помете болката и мъката ми, светъл лъч заигра пред очите ми и аз се обнадеждих.

– Как мислите, кой се е намесил в живота ви? – попита Петър.

– Знаете ли? – започна неуверено мъжът. – Аз съм атеист и не вярвам в Бога. Но това, което преживях …… преобърна живота ми……

– И сега смятате ли, че има Бог? – погледна го изпитателно Петър.

– По-рано си казвах, че има някаква сила, но…..

– Но?

– Влязох в църквата, за да разбера истината, – каза по-уверено мъжът.

– Заповядайте, седнете, – покани го Петър. – След малко пастирът ни ще говори по Библията, може би тогава ще ви се изяснят някои неща.

– Да, благодаря, – каза мъжът, – ще слушам внимателно.

Когато пастирът застана на амвона, поздрави и започна да говори.

– В последно време забелязвам, че молитвеният живот на християните в нашата църква е станал рутинен. Молим се за едни и същи приятели, роднини и лични нужди. Тези дни забелязах леля Веска навела глава над цветята и се моли. Помислих си: „Колко грижовна е тази жена, дори за цветята се моли“.

Приближих я и ѝ казах:

„Бог се грижи за тях, не се тревожи!“

„Аз не за цветята, – каза тя смутено.“

„А за кого?“

„Вижте колко хора минават от тук. Някои са весели, но повечето са унили, тъжни и нещастни ….. И аз се моля Бог да ги освободи от товара им и да им даде изходен път“.

Постъпката на тази жена ме вдъхнови. И реших да се моля за някой човек, дори да него познавам. За него може да съм прочел във вестника или просто да съм го срещнал на улицата. Така повече хора ще почувстват Божието присъствие в живота си…..

След като свърши службата мъжът, който бе говорил с Петър преди това, дойде до него, потупа го рамото и каза:

– Разбрах! Благодаря, че ме поканихте. Пак ще дойда.

Господ предизвика човека към размисъл:

– Защо си се вкопчил в това кратковременно съществуване. То е изпълнено със страдания и болка. Има ли смисъл да се бориш в него?

– Не зная, – каза човекът. – Може би Ти имаш право.

Търсещият не бързаше да се съгласи. Той искаше да знае смисъла на съществуването си тук на земята.

– Ти си несправедлив, Господи, – каза настървено търсещият. – Аз съм готов да въстана дори срещу собствената си съдба, но да открия каква е целта на моята същност.

Тогава от небето се спусна огън. Той разруши старите стени и разкри пред човека неговите истински възможности.

– Малодушните никога не оставят огъня да пламне в сърцата им, – каза Господ, – Те искат нещата да се върнат обратно, както са били, за да живеят така, както са свикнали. Има и „храбреци“, които изоставят всичко, дори и Мен техния Създател и хукват напред….. До къде ще стигнат така? До погубването си, вечна мъка и угризение ….

Димитър, синът на Мария и Огнян, страдаше от депресия. Това бе голямо изпитание за цялото семейство. Другите се опитваха да им помогнат, но те потопени в мъката си не осъзнаваха и не виждаха това.

Мария и Огнян бяха християни, посещаваха редовно богослуженията в църквата, но когато се обърнеха към Бога, мракът около тях ги стягаше в още по-жестока хватка.

След една от семейните консултации, терапевта ги посъветва:

– Започнете да записвате всички благословения, които сте получили от Бога. Така по-добре ще оцените хубавото, което се случва във вашия живот.

Макар и малко неохотно Мария и Огнян се съгласиха да последват съвета на терапевта.

– Не виждам голям смисъл в това, – каза Огнян след консултацията.

– Кой знае, ….може и да подейства, – каза със слаба надежда Мария. – Нищо не губим ако опитаме.

И двамата започнаха да си спомнят и старателно да записват всичко, което Бог бе направил за тяхното семейство.

Изведнъж  настъпи промяна в семейната им среда. Те започнаха по-ясно да виждат Божиите дарове и да ги откриват и в най-малките неща. Вече усещаха добротата на хората , които се опитваха да им помагат и бяха неотклонно край тях.

Един ден Огнян каза възторжено:

– Трябва да сме благодарни, че семейството ни е все още цяло, въпреки трудностите през, които преминаваме.

С времето благодарността се върна в живота на това семейство. Те откриха нови начини да общуват един с друг. Напълно осъзнаха, че Бог винаги е бил близо до тях.

И благодарността промени всичко. Синът им се възстанови. Взаимоотношенията им се оправиха и връзките помежду им се заздравиха.