Жената се върнала в къщи след едно уморително ходене в козметичния салон. Тя била много огорчена, че дори и най-добрите специалисти не могат да й върнат младостта.
Скарала се с мъжа си, че не е изхвърлил боклука. Развикала се на децата да съберат разхвърляните си играчки. И на края оскърбила старата си майка, която се опитвала да я успокои. Тази буря от скандали и недоволство продължила три-четири часа.
Накрая разбирайки, че не е права, жената се затворила в спалнята, застанала на колене и започнала да се моли:
– Господи, дай ми търпение! Дай ми сили спокойно да понасям всички незгоди на живота и да не се дразня от всяко нещо! Нека да намеря общ език с близките си хора! Господи, помогни ми  да сдържам гнева си! Господи, дай ми търпение…. – гласът й ечал из цялата къща.
Децата изплашено слушали нейните викове. Мъжът й, който цяла вечер не проронил нито дума, тъжно погледнал към вратата. А майка й, която приготвяла вечерята в кухнята, спокойно но доста високо казала, за да я чуе дъщеря й:
– Бог всеки ден дава на всички търпение. Само, че някой само искат и искат. Всевишния дава, но те не взимат.

Една жена се оплаквала на мъжа си:
– Не мога повече да живея така! Моите отговорности са огромни планини, които не мога да помръдна. Сутрин трябва да те будя, да давам нареждане във стопанството, да гледам децата, да почиствам килимите, да ходя на пазара за покупки, а вечер да готвя любимото ти ядене.
Мъжът раздразнено казал:
– Какво тук е необичайно? Всички жени правят това, което правиш и ти. Защо се оплаква? Когато аз съм на работа, ти си седиш в къщи.
– О, – продължила да се оплаква жената, – ако можеше поне малко да ми помогнеш.
Мъжът съжалил жена си и двамата стигнали до следното компромисно решение. Жената ще отговаря за всичко, което става в дома им, а мъжа за всичко, което е отвън.  След такова разпределение на отговорностите, мъжът и жената известно време живели мирно без да се карат.
Един ден мъжът седял с приятелите си след пазаруване. Изведнъж  се появил съседа им и развълнувано закрещял:
– Бягай скоро в къщи. Домът ти гори.
Мъжът стоял невъзмутимо и хладнокръвно попитал:
– А как гори къщата отвън или отвътре?
– Отвътре, – отговорил съседа.
– Е, в този случай това не е моя работа, аз съм отговорен само за това, което се случва навън.

През последните 6 години мъж живее рамо до рамо с хищник.
Шест години жителят на Мелитопол е възпитавал вълчицата Улим. Той я е спасил от унищожена вълча бърлога. Тогава тя е била съвсем малка и сляпа.
Улим е на 6 години и тежи 35 кг. Храни се с месо. За година изяжда половин тон месо.
Заедно със нея живеят вълкодави. Те са привикнали един към друг. Заедно ходят на разходка нещо, което в природата е невъзможно.
Спасената вълчица признава спасителя си и непрекъснато доказва верността си към него.  Александър е уверен, че по-предан и добър приятел от вълчицата няма.
Това е толкова необикновено приятелство.

Млад мъж се шляеше около гарата. Навярно до влака имаше още много време. Той приближи до един просяк и пусна в кутийката му няколко монети. Дори не го погледна, мъж ли беше или жена не разбра, но в представата му остана като жалък и нещастен просяк.
При поредната обиколка на гарата погледа му беше привлечен от обява. В нея се казваше, че търсят чистачи от 30 до 60 годишна възраст.
Изведнъж за него се залепи млада жена, облечена с рокля, която не пасваше на фигурата ѝ. Явно беше яка и опитна. Гледаше към мъжът, сякаш него търсеше. Като го погледна му се усмихна.
Започва да става интересно. Жената дойде, протегна ръка и каза с нисък, хриплив глас:
– Помогнете за Бога! Няма с какво да нахраня децата, а и работа нямам.
При това тя изглеждаше много смутена и разстроена. Мъжът разбра, че няма накъде да мърда. Показа ѝ обявата. Жената се изненада, но бързо се съвзе и каза:
– Аз не съм оттук, нямам професия.
Мъжът настойчиво ѝ показа обявата:
– Но тук не искат регистрация или някаква конкретна професия.
Мъжът беше готов да ѝ даде да се обади по телефона във оказаната фирма и вече набираше номера, когато чу, съвършено друг глас:
– Не! Давай парите, имам четири гладни деца.
Мъжът я погледна и се зачуди: „Толкова е млада, кога е успяла да роди четири деца? Навярно е раждала всяка година.“
Той се опита да настоява на своето, но жената вече не говореше, а съскаше:
– Давай парите! Не разбираш ли, давай парите?
Изведнъж мъжът разбра всичко и спокойно каза:
– Няма да дам никакви пари.
И добре, че отскочи навреме. Той за първи път виждаше такава майка. Жената започна да псува, да плюе и да сипе проклятия.
Наоколо започна да се събира народ. Един възмутен от тълпата се обърна към мъжа:
– Защо обиждаш нещастната жена?
Мъжът искаше да възрази, че не той нея, а тя обижда самия него. Накрая разбра, че трябва да се махне оттук, докато не е станало късно. С бързи крачки се отдели от мястото. Това беше най-разумното нещо, което можеше да направи. След него още се чуваха псувните и проклятията на освирепялата жена. А тълпата около мястото на произшествието нарастваше.

За да не се чувстват самотни мъж и жена си взели кученце, немска овчарка. Те го обичали и се грижили за него, както за собствено дете. Кученцето пораснало и се превърнало, в красив и умен пес. Неведнъж спасявал имуществото на стопаните си от грабеж. Бил верен, предан, обичал и защитавал господарите си.
Седем години след това на съпрузите им се родила дългоочакваната рожба. Мъжът и жената били щастливи, детето заемало почти цялото им време, а на кучето не отделяли и грам внимание. Кучето се почувствало ненужно и започнало да ревнува от бебето.
Веднъж родителите оставили спящото си дете в къщи, а на терасата приготвяли барбекю. Като свършили работата си отишли да видят детето. Насреща им излязло кучето. Устата му била окървавена и то доволно махало с опашка. Бащата предположил, че се е случило най-лошото, свалил пушката си и убил кучето.
Когато влезли в детската стая на пода до люлката на сина си, видели огромна обезглавена змия
– Аз убих вярното си куче! – казал мъжа, едва сдържайки сълзите си.
Колко често несправедливо съдим за хората? Най-лошото е, че го правим без колебание, без да знаем причините, защо те са постъпили точно така или иначе. На нас ни е безразлично, за какво са мислили, какво е могло да стане по-късно..
Нека не прибързваме. Следващия път, когато сме готови да осъдим някого, нека си спомним тази история с кучето.