Хедвиг Ева Мария Кислер е родена в Австрия през 1913 г. На 20 години се снима в чехословашки филм на малка сцена гола. Това предизвикало възмущението на обществото и заради възникналия скандал, родителите ѝ бързо я омъжили за богатия Фриц Мандел. Неговия бизнес бил свързан с незаконна продажба на оръжия. Магнатът безумно се влюбил в момичето. Няколко пъти Хедвиг бягала от омразния си мъж, но всички опити били неуспешни. И все пак, точно както в класическия телевизионен сериал, тя се преоблякла с дрехите на прислужницата, като предварително я приспала със сънотворно, а след това избягала в Америка.
В Холивуд я посрещнали с отворени обятия, но след нашумелия скандал я посъветвали да си избере псевдоним. Така се появила Хеди Ламар, една от най-красивите актриси на Холивуд. Нейният бивш мъж доставял оръжие на Хитлер, а тя мразела фашистите.
Кой казва, че една красива жена е глупава? Хедвиг Ева Мария Кислер е доказала погрешността на този извод. Актрисата е могла да вникне в принципа на действие на системите за ориентиране и противокорабно оръжие! Тя се е интересувала от управление на торпедо по радиото. Но когато се обърнала към Националния съвет по изобретенията на САЩ, била възмутена, когато ѝ предложили да продава военни облигации. Какво можеш друго да правиш, когато имаш такава външност?
Най-интересното е, че от продажбата на облигации тя събрала няколко милиона долара. Всеки, който е купил облигации на стойност над 25 хиляди долара,  е получил целувката ѝ. Представяте ли си каква опашка е имало само!
През 1940 г. красивата актриса на Холивуд се среща с авангардения композитор Джордж Антейлом. Той е станал известен със своите механични оркестри от витла, звънци и устройство за автоматично произвеждане на музика.
Експериментирайки с Ламар те направили важно изобретение. През декември 1940 г. подали заявка за патент. През август 1942 г. бил получен патент с номер 2,292,387 за „система за секретни съобщения“.
Много години технологията била засекретена. Едва през 80-те години изобретението започнало да се използва за граждански цели. Технологията намира много приложения в сфери, без които е немислим живота на съвременния човек. Например, при мобилните телефони, безжични комуникационни устройства, Wi-Fi, Bluetooth.
Актрисата се е снимала в много популярни филми. Почива през 2000 г. в бедност и мизерия, забравена от своите почитатели. Но на нейният рожден ден 9 ноември  се отбелязва Деня на изобретателя в САЩ.

Това се е случило на 14 октомври 1998 г. по време на междуконтинентален полет.
Една жена седяла до тъмнокож мъж. Тя била недоволна от това и помолила стюарда да ѝ намери друго място. Стюардът казал:
– Всички места в самолета са заети, но ще погледна дали има място в бизнескласа.
Останалите пътници наблюдавали всичко това с изумление и отвращение. Не стига това, че жената е невъзпитана, ами ще продължи полета си в бизнескласа.
Нещастния чернокож мъж, който се оказал  в тази неприятна ситуация, предпочел да не казва нищо. Жената удовлетворена от това, че ще лети в бизнескласа и по далече от този мъж, чакала с нетърпение връщането на стюарда.
Скоро стюардът се върнал и се обърнал към жената:
– Моля да ме извините, че се забавих. Аз намерих едно място в бизнескласа.Това не ми отне много време, но трябваше да получа разрешение от пилота да сменя местата. Той ми каза:
– Никого не трябва да принуждаваме да седи до този, който създава проблеми, за това разрешавам да се сменят местата.
Останалите пътници не могли да повярват на ушите си. В този момент жената, с лице на победител, се приготвила да стане от мястото си.
През това време стюардът се обърнал към седящия чернокож мъж:
– Господине, последвайте ме, ще ви покажа новото ви място в бизнескласа. От името на нашата компания, командирът ни ви  се извинява, че е трябвало да седите до човек, който създаде тази неприятна ситуация.
Всички пътници единодушно аплодирали персонала на самолета, че е разрешил тази ситуация по такъв удачен начин.
През същата година командирът на самолета и стюардът били наградени за добро обслужване на пътниците в самолета.
За персонала във всички офиси била сложена на видно място следната фраза: „Хората могат да забравят какво сте казали. Хората могат да забравят какво сте направили. Но те никога няма да забравят как думите ви и делата ви са ги накарали да се осъзнаят“.

Това се е случило по времето, когато християните били гонени.
В едно село живеело едно християнско семейство. Мъжът трудно изхранвал семейството си въпреки, че много работел без прекъсване, неуморно. Цялото си бреме възложил на Господа и вярвал, че нещата ще се променят и ще стане по-добре.
Той написал на една дъсчица: „Не винаги ще бъде така“ и я окачил на видно място в дома си.
Минали тежките години на гонения. Дошло време на благоденствие и свобода. Пораснали децата, появили се внуците. Веднъж всички се събрали на пиршество във стария дом.
Големият син видял старата дъсчица, с до болка познатия надпис, и казал на баща си:
– Дай да я махнем, нека не ни припомня тъжните и трудни години. Всичко остана назад.
– Не я махайте, деца, – казал бащата, – Запомнете, че и така не всякога ще бъде. Научете на това децата си. Тежкото време е време за преминаване през изпитанията. Ако живееш добре, благодари за благоденствието, но ако живееш в трудности отстоявай.
Да благодари умее само този, който помни трудностите през, които е минал.

Това е историята на друг един житейски успех.
Героинята е българка, преселила се в Америка. Имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа.
Понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер, нещата се развили благоприятно за нея. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата.
Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак.
Впрочем не всичко. Щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни.
Така виновният се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.