Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Един младеж вървеше по улицата и се опитваше да разкаже на хората, кой е Исус Христос и какво, Той е направил за тях.

Едни го отминаваха с безразличие, други махаха с ръка:

– Не ми се слушат глупости.

Един човек се спря и се усмихна на младежа:

– Аз зная за вашия Исус! – заяви твърдо мъжът. – Той е бил юдеин, а после е станал християнин, за това са го и разпънали …

На най-низкото ниво споровете се решават от обичайното право на съдилищата на хълмовете, които се състоят от старейшина и избираеми членове.

Повече от половината на износа за страната е кафе.

В началото на XXI век в Бурунди е имало само едно висше учебно заведение.

Представителите на народа тутси, живеещи на територията на Бурунди, са едни от най-високите хора на планетата. Среден ръст на мъжете достига 193 см.

Един крал искал правилно да управлява народа си, за това се обърнал за съвет към един мъдрец:

– Как трябва да постъпва човек, за да управлява както трябва народа си?

– Трябва да имаш пет достойнства и да премахнеш четири недостатъка, – отговорил мъдрецът.

– Кой са тези пет достойнства? – попитал краля.

– Благородния мъж показва милост, но не поема разходи. Не предизвиква злоба и гняв у хората, когато ги кара да се трудят. Неговите желания са несъвместими с алчността. Той е величествен, но чужд на високомерието. Страшен, но в него няма свирепост.

– А какво означава „да показва милост, но да не поема разходи“?

– Да бъде добър към хората и да използва всичко, което им носи изгода. Това не е ли милост, която не изисква разходи? Ако на хората, които им се възлага работа и могат да избират труд, който е по силите им, това ще предизвика ли гняв у тях? Когато се стремиш към човечност и я постигаш, от къде може да се появи алчността? Благородния мъж не смее да прояви пренебрежение, когато има работа с многочислени или немного велики и малки. Това не е ли величие, без високомерие? Благородния човек носи необходимата шапка и дрехи, погледът му е пълен с достойнство, той е толкова внушителен, че когато хората го гледат изпитват трепет. Такъв човек не е ли страшен, но без да бъде жесток?

– А какви са четирите недостатъка? – попитал краля.

– Да накажеш тези,  които не си инструктирал, това означава да бъдеш жесток. Да искаш дадено изпълнение, без да си предупредил по-рано, означава да проявиш насилие. Да забавяш заповед и в същото време да добавяш срок за изпълнението ѝ, нанасяш вреда. Ако в кой да е случай се ограничаваш, да дадеш какво да е на хората, това означава да се отнесеш формално към нещата.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.