Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Ужасно земетресение разтърси земята. То разруши италианския град Пескара дел Тронто. Той се намира на 150 километра от Рим.

Спасители и пожарникари се бореха ден и нощ, за да извадят хората, погребани живи под развалините.
Там под руините откриха четиригодишно момиченце, която по чудо бе оцеляло.

Когато успяха да извадят детето напълно, те замряха.

– Ето защо е останало живо, – каза потресен от гледката един от мъжете.

– Какво геройство, – промълви друг до него, – сестра му го е защитила с тялото си.

– О, това е Джулия, тя много обичаше малката си сестра. Навярно, когато къщата е започнала да пука и стените да се срутват, тя е прегърнала малката и я е прикрила с тялото си, – предположи един от спасителите, който познаваше цялото им семейство.

– Да, тя е поела цялата тежест на удара, – с насълзени очи каза една жена. – Вижте, малката се е изплашила много, но поне е останала жива.

Постъпката на Джулия бе поразила всички, узнали случилото се.

Погребаха я като героиня с много цветя, сладки и писма.

Един от мъжете, който бе помагал при изваждането на двете сестри бе написал на вече мъртвата Джулия:

„Здравей, Джулия!

Помагах да те извадят от развалините. Прости ни, че дойдохме толкова късно, ти вече не дишаше. Бих искал да знаеш, че направихме всичко възможно да те спасим.

Сега, когато се върна в къщи ще знам, че от небето ни гледа ангел. През нощта ти ще бъдеш за нас като сияеща звезда на там горе.

Сбогом, Джулия. Съжалявам, че не можахме да се срещнем. Обичаме те“.

Здравка чу разочароващата за себе си и за съпруга си диагноза.

– Изследванията ви говорят за безплодие. Вие не можете да имате деца, – каза съчувствуващо лекуващият я лекар.

Здравка и мъжът ѝ продължиха участват в обичайното ежедневие. Но един ден семейното огнище се разклати.

Съпругът на Здравка със сълзи в очите веднъж каза на Здравка:
– Няма за кого да живея по-нататък …

„Имам само един Лекар, – помисли си Здравка, – който може да ми помогне. Трябва само да предприема мерки“.

Още същия ден тя се отправи към църквата. Отдавна не бе стъпвала там, защото мъжът ѝ не одобряваше ходенето ѝ в храма.

Седна на една от пейките вътре  и помоли Бога:

– Господи, мъжът ми казва, че няма за кого да живее повече. Няма да имам утеха, ако той си тръгне от мен. Моля те изпрати ми детенце, за да имаме и двамата със съпруга си стимул за живот.

Когато Здравка се изправи, чу ясно в главата си:

„За какво се молиш? Ти вече …“

Тази мисъл не я изплаши, а я накара да продължи молитвата си:

– Тогава ми помогни да износя здраво дете.

След седмица Здравка научи, че е бременна.

Минаха девет месеца и тя роди здраво и красиво момиченце.

Сега Здравка се шегува, като казва за дъщеря си:

– Това е моята Подаренка.

На нея тя гледаше като дар от Бога, донесла ѝ толкова много щастие. Сега тя още по-силно вярваше, че семейството ѝ ще се възстанови и момиченцето ѝ ще има любящ и грижовен баща.

Така Здравка научи средството, което бе необходимо за изпълнение на мечтата ѝ – искрената молитва.

Човек не бива да се предава даже в минутите на пълно отчаяние. Има изход във всяка ситуация, само трябва да потърсим истинският Лекар, Снабдител, Утешител, Учител, ….., Който не би ни оставил в трудна минута.

Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.