Ана и Григор живееха от осем години заедно. Животът им съвсем не бе лек. Живееха на квартира и получаваха социални помощи.

Григор не работеше, защото повечето време прекарваше в спортната зала, където тренираше. Той постоянно си повтаряше:
– Аз непременно ще стана шампион.

Това бе голямата му мечта. Бе се възхищавал на яките и силни мъже, които всички поздравяваха след поредната победа. Той не желаеше толкова овациите, колкото радостта, че и този път е успял да победи.

Ана всеотдайно го подкрепяше:

– Вярвам, че ще станеш шампион. Ти непременно ще успееш.

Въпреки, че нямаха достатъчно средства, Ана се стараеше Григор правилно да се храни, спазваше и следеше строго режима му. Във всичко това тя бе всеотдайна.

Ходеше с него в спортната зала и го окуражаваше:

– Напредваш! Ще се справиш! Няма значение, че не успя този път, опитай пак. Ще се справиш. Ти можеш.

И Григор успя. Неговите борби събираха хиляди хора. Те му ръкопляскаха, крещяха високо името му, но той търсеше нея, усмивката ѝ и поздрава ѝ за поредната извоювана победата.

Сега имаше достатъчно пари и можеше да си позволи автомобил, дом, и каквито си иска дрехи и обувки.

Той прегръщаше Ана след всяка победа и ѝ казваше:

– Това е за теб. Ти си достойна за тази победа, даже много повече.

Тя беше непрекъснато до него и не спираше да му повтаря:
– Ти можеш!

В едно село живеел селянин на име Михаил. Той много обичал да критикува, бил принципен и справедлив. Ако някой опетнял репутацията си, той веднага го посочвал и открито го критикувал.

Михаил обичал истината. Виждал всичко и смятал за свой дълг да открива тайните и тъмните мисли на съселяните си.

Веднъж кметът на селото предложил да покрият улиците с камъни. Станал Михаил в събранието и изразил своето недоверие към кмета и неговото предложение.

– Не вярвам в това начинание! Видях, че кмета кара на каруцата си някакви чували из селото. Навярно ги е откраднал. И сега иска тъмното си дело да преобърне за сметка на селяните.

Така казал Михаил и се отправил към колибата си в гората. След един месец се върнал и гледа. Всичките улици били с настилка от камък.

Хората били подкрепили предложението на кмета, събрали се и направили всичко. Пред дома на Михаил пътят бил също постлан с камъни.

На Михаил му станало тежко, че не участвал в работата с всичките хора от селото, но нищо не казал. Влязъл в двора си и заключил вратата.

След време човек препускащ на кон дошъл от съседното село и казал:

– В селото ни има вълнения. Скараха се две големи семейства, бият се и никой не може да ги спре.

Събрали се няколко мъже да отида, да разтърват хората, а Михаил им казал:

– Не е добре да се месите в чужди работи. Нека сами се разберат. Каква работа имаме там? Погледнете, кои тичат да помагат? Тези, които ги сърбят юмруците и искат да опитат силите си.

Мъжете не послушали Михаил, а отишли и спрели дразгите.

Дошли гости от другото село да благодарят. Носели подаръци и гледали никого да не пропуснат. Дали и на Михаил, но той отказал да го вземе.

Прибрал се в къщи Михаил и сериозно се замислил:

„Винаги истината казвах, но от това на никого не му ставаше по-леко. Хората гледаха ситуацията, тихо си вършеха работата и всичко свършваше добре“.
Но в тези дела, той не взе участие. Колко жалко ….

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……