Психиатър дошъл при един мъдрец и го попитал:
– Как се справяш с неврозите?
– Аз се освобождавам от тях.
– Но как го правиш?
– Вместо да решавам проблема, унищожавам този, който го предизвиква.
– Как мога да убия своето его?
– Премести се от затвора на своите мисли в света на усещанията, – казал мъдрецът.

– Щом си толкова умен, защо не си богат? – попитал един човек, които се надявал на своето богатство и не бил уверени много в своя ум.
Ето как отговорил мъдрецът на това:
– Виждаш ли, скъпа дрехо, – казал мъдрецът като се обърнал към бродираната със злато дреха върху питащия, – моето богатство е вътре в мен, а не отвън. Когато твоя собственик заспива, той не взема теб, слугите си, златото си или какво да е друго нещо. Ако на стопанинът ти му се присъни тигър, той бяга уплашен и не търси помощ от слугите си. Умението му да бяга го спасява от хищния звяр. Ако сънува, че замръзва, ще трепери, но няма да може да те облече. Спасява го умението да пали огън. Истинското богатство са нашите способности. Те са вътре в нас, а външно само се проявяват.
Богатият изумен попитал мъдреца:
– Ти си луд! Как можеш да говориш с моята дреха и да не ме виждаш в нея?
Засмял се мъдрецът и казал:
– Така правят повечето хора. Те говорят на телата на хората, но не виждат техния стопанин.

Попитали един мъдрец:
– Какво е безкористна работа?
Той казал:
– Действие, извършено с любов заради самото него, но не за похвала, изгода или печалба.
След това мъдрецът разказал следната история.
Един учен наел работник. Завел го в задния двор и му дал брадва.
– Виждаш ли този дънер? Потруди се, разцепи го, но това направи с обратната страна на брадвата, а не с острието. Ще получиш по 100 долара за всеки час работа.
Работникът помислил, че ученият е откачил, но заплащането било добро и той пристъпил към работата.
След два часа той дошъл и казал:
– Тръгвам си, господине.
– Какъв е проблема? Не си доволен от възнаграждението ли? Ще го удвоя!
– Не, благодаря, – казал човекът. – Заплащането е отлично. Но когато цепя дърва, искам да виждам как летят треските!

Седи момченце във влака. Гледа през прозорец и нещо си тананика. После говори за краката си и досажда на майка си.
Тя е не много едра жена, зареяла неподвижен поглед нанякъде. Изглежда разстроена и притеснена.
– Ти ще престанеш ли най-после? – гневно казва тя на детето.
Момчето спира за малко. Но влакът върви, как може да не пее и да не говори?!
– Погледни се, глупак такъв, пак си се омазал.
„Глупакът“ се усмихва виновно. Очите му радостно заблестяват, но това не подейства успокояващо на жената.
След известно време пак:
– Нетърпим бърборко. Само шум вдигаш. Не можеш ли да застанеш мирно?
Все пак тя е негова майка. Детето повдига устни, готово всеки момент да заплаче.
Как мога да му помогна? Съчувствам му, поглеждам го в очите, а там съзирам ….. мъдрец.
Момчето наведе глава, изслуша оскърбленията, въздъхна дълбоко и застана мирно.
Колко са по-умни от нас?!

Никое друго раждане на бог или детство на мъдрец не ни напомня Рождество.

Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. Това не е легенда или животоописание на велик човек. Тази история ни изненадва от вътре и ни трогва до сълзи.

Сякаш в самия център на скромния си дом откриваме скришна стая, за чието съществуване не сме и подозирали, но виждаме как от вътре струи светлина.

Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни води към добро. То не е изградено от здравия материал на света, а от вещество, чиято сила с лекота ни докосва и отлетява. Това е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. Миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. Това е накъсан говор и не стигащи думи, които се уплътняват и стават ненакърнени.

Влъхвите потъват в далечни страни. В планините спират да отекват стъпките на овчарите. Само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.