Всички очакваме кучето да лае. Но не всички кучета лаят, но не защото не могат, а са по-спокойни. Такава е породата Басенджи.
Този вид кучета издават разнообразни звуци, които са доста мелодични. Самото куче е много съобразително и грациозно. Козината му блести на светлината и не причинява алергии.
Ако говорим за чистота, трябва да отбележим, че Басенджи няма да отърка изцапаната си муцуна в дрехите на стопанина си или в покривката на дивана. Тези кучета се ближат като котки.
Ако погледнеш в очите на този вид, ще забележиш уникален загадъчен поглед, който е характерен за тази порода.
Басенджи са били популярни в Египет. Били са намерени негови представители балсамирани с фараон в гробница.
Така че, ако не понасяте кучешки лай, алергични сте към козина, харесвате умни кучета със среден ръст, то Басенджи е точно за вас.

На 11 септември 2001 г. Омар Едуардо Ривера, сляп специалист по изчислителна техника, работел на 71-вия етаж в Световния търговски център със своето куче-водач Дорадо.

Когато отвлеченият самолет се ударил в кулата, Ривера знаел, че за да се евакуира ще е необходимо много време, но той искал неговият лабрадор ретривър да се спаси, затова откачил каишката му от стълбището.

Омар смятал, че е загубен. Шумът и горещината били ужасяващи. Но той искал да даде шанс на кучето да се спаси. За това откачил каишката му. За последно ласкаво поразрошил козината му и му казал да си отива.

Дорадо бил отнесен няколко етажа по-надолу от тълпата бягащи хора. Но след няколко минути Ривера почувствал, как кучето бута с муцуната си краката му.

След това с помощта на колеги Ривера бил изнесен от сградата, което отнело почти час. Скоро след като се измъкнали, зданието се срутило.

Ривиера знае, че дължи живота си на своя четириног приятел.

През 60-те години на 20 век доктор Дороти Мегалон от щата Кентъки поръчал за своя кон специално конструирана кола. После се опитал да го научи да я кара. Как мислите дали е успял?
О, и още как. В колата имало лостове, които контролирали движението му и специален педал за газта, върху който конят можел да стъпи. Волана животното управлявало с муцуната си.
Е, все пак имайте в предвид, че на коня не му било разрешено да шофира по редовните пътни артерии.

Той беше малко момче. Панталонките му бяха къси, а ризката малко поизбеляла, но под големият кичур черна коса, надничаха две черни като маслини очи. Изкачи се в гората към любимото си място. То беше закътано сред папрати кладенче. Изведнъж видя пред себе си вълк. Сърцето му заби лудо. Разтрепери се.
Вълкът стоеше. Блесналото слънце се отразяваше в козината му.
Момчето стоеше като каменна статуя и не смееше да помръдне. Вълкът направи няколко крачки към него и спря. Клекна и нададе вой.
Момчето престана да диша. Вълкът беше доста едър. Вдигна муцуна, сякаш показваше пътя след себе си. Момчето имаше чувство, че го кани да тръгне след него.
Във воят детето беше доловило стон и плач, неочаквана покъртителна жалба.
Вълкът се изправи, обърна се леко, изви отново глава и като че ли заплака. Каква мъка само.
Момчето разбра, че наистина животното го кани да тръгне след него. Действаше като човек. Детето помисли, че полудява. Но то не сънуваше, всичко това ставаше наяве.
Вълкът направи още веднъж знак с глава и тръгна към свлачището на скалата. Спря до бърлога затрупана с голям камък, клекна и нададе още по-жален вой. И момчето разбра. Там в дупката е затрупано вълче или вълчета.
Тръгна смело. Реши да помогне, каквото и да стане, защото беше разбрал молбата на вълчицата. Вълкът стояща пред него беше вълчица. Тя бе самотна и застрашена.
Момчето събра всичките си сили и смелост, и повдигна камъкът запушващ дупката. Отвътре изскочиха с луда радост малки вълчета.
Не разбрах, кой повече се радваше, но вълчетата бяха свободни и смешно се навираха в козината на майка си.