За известния „Курс по теоретична физика“ на Ландау и Лифшиц често се пошегували, че в тези книги няма нито една мисъл на Лифшиц и нито една дума написана от ръката Ландау.

В тази шега има известна истина.

На една от вечерите в Политехническия музей в Москва, посветен на Ландау и Лифшиц ги попитали:

– Кака работят съавторите?

Евгений Михайлович Лифшиц вдигнал писалката си и каза:

– Писалката е моя.

Трябва да отбележим, че Ландау постоянно обсъждал всеки параграф с Лифшиц и често го карал да ги пренаписва.

Капрал Томас „Котон“ Джонс бил убит от японско торпедо в южната част на Тихи океан през 1944 г. В своя дневник той е записал своята „последна молба“ : „Този, който намери тази тетрадка, нека я предаде на Лаура Мае Дейвис, момичето, което обичам“.

Лаура наистина е прочела дневника, но едва след 70 години, когато го видяла в Националния музей в отдел посветен на Втората световна война. Тя съвсем не е знаела, че този дневник се намира там. Самата тя се е омъжила за войник от авиацията през 1945 г.

На 24 април тя решила да отиде в Нюорлеанския музей, с надежда да намери нещо за младия пехотинец, който бил нейната училищна любов. Очаквала да види негова снимка или да разбере нещо за частта, където е служил. Била много изненадана, когато видяла дневника на 22-годищния младеж. Отговорникът на музея й разрешил да разгледа дневника с ръкавици, за да се запази старата хартия.

Дневникът бил подарък за Лаура от Томас.

Те се срещнали в училище през 1941 г. Той бил баскетболист, а тя мажоретка. Томас й подарил пръстен, но не се оженили.

Първите бележки в дневника си е направил една година преди да го убият. В него разказвал за своя живот в морската пехота и за любовта си към Лаура.

Морският капрал Томас Джонс бил на 22 години, когато загинал при атака на остров, държан от японците.

Факт е, че в Америка сядат на пода. Хората седят на пода в музея, офисите, летищата….И никой не може да каже, защо го правят?! Няма ли по добро място за сядане? Не е ли мръсно?
Всеки има право да седи там, където си иска. Освен това, там не е толкова мръсно, че да се нацапаш, а после да пуснеш дрехите си в пералната.
Гледах как една жена седна на стъпалата на една обществена градина. Тя беше обута в бели панталони. Когато стана, по дрехите й нямаше нито едно петно или прашинка.
Защо там улиците са толкова чисти, че хората не се страхуват да седнат върху тях?
Исках да разбера, защо всички обичат да сядат на пода. Ако ги попиташ, те ще вдигнат ръмене и ще кажат:
– Така е по-удобно.
А думата „удобно“ има решаващо значение.
Всичко това изглежда като някаква приказка.

В лондонския музей на науката бил представен робота „Рекс“ – първия в света „бионичен човек“, създаден с помощта на всички напреднали научни технологии в областта на протезите.
Творението на учените има не само собствено лице, изкуствени крайници, стави, специални очила, които могат да „реконструира“ изображение в електрически импулси и да ги прехвърлят по-нататък, но и собствено сърце, туптящо, чрез батерийки, през което протича „синтетична“ кръв.
„Рекс“ е модел – проект в областта на протезирането. Той е предназначен да покаже нивото на съвременните технологии в създаването на изкуствени човешки органи, до каква степен те са дошли, когато трябва да замени липсващата, изгубени или отказващи органи.
Сега учените планират да създадат „копие“ на белите дробове, панкреаса и пикочния мехур.
Въпреки това, за да се създаде изкуствен мозък или стомаха науката е още безсилна.
Майер роден преди 35 години без лява предмишница сега се радва на бионична протеза, но е изпълнен с противоречиви чувства.
От една страна той се радва, че протезите се усъвършенстват, но от друга се опасява, че изкуствените органи ще надминат естествените, а това е нож с две остриета.
„Рекс“, струва на създателите си един милион долара. Той е създаден по подобие на Майер.

На централна гара в автобуса се качили две весели старици приятелки. Те попитали:
– Как можем да стигнем до археологическия музей?
Шофьорът им казал точно на коя спирка да слязат.
Скоро двете възрастни жени решили да слязат една спирка по-рано от посочената. Шофьорът по говорителя им съобщил:
– Тази спирка се намира далеч от музея. Трябва да слезете на следващата. След това да измините 20 метра напред и 50 метра на дясно и от дясната страна на улицата се намира музея….
Всичко това било обяснено твърде високо, ясно и разбрано, че и глухия би го разбрал. Хората в автобуса слушали всичко това с тъжно покорни лица, на които било изписано: „Старост – нерадост“.
Една от старите дами намигнала на останалите пътници и казала на шофьора:
– Много благодарим за информацията. Но ние всичко вече забравихме.
И двете стари жени бързо изхвръкнали от автобуса.
Трябва да отбележа, че тези възрастни жени изпреварили и пристигнали до музея по-бързо от един мъж с дъщеря му.
Ех да можех и аз да бъда такава старица!