Беше 1918 г. Нищо забележително не се случваше в Петроград.

Един моряк мина покрай възрастен мъж с гъста сива брада. Старецът бе свалил шапка и се молеше пред църквата.

– О, тъмнина …. – каза снизходително морякът и отмина.

Ако знаеше, кои е този възрастен човек, изобщо не би му се присмял.

Но кой всъщност бе той?

На младини бе завършил духовно училище и семинария, а в последствие се усъмни в съществуването на Бога.

Но когато съветската власт започна да преследва Църквата, той започна демонстративно да се кръсти и моли пред всяка църква.

Всъщност „тъмнината“ бе академик Иван Петрович Павлов, първият руски Нобелов лауреат.

Наградата си той получи през 1904 г. за изследване на функциите на основните храносмилателни жлези. Всъщност той пресъздаде съвременната физиология на храносмилането.

Иван Петрович произхождаше от свещеническо семейство. Завършил бе Рязанското духовно училище и Рязанската семинария. В по-късните си години с голяма обич си спомняше за тези учебни заведения.

Когато Павлов бе последна година в семинарията му попадна малка книжка – „Мозъчни рефлекси” на професор И.М. Сеченов. Тя преобърна целият му живот.

Иван Петрович постъпи в Юридическия факултет, защото семинаристите бяха ограничени в избора си на университетски специалности.

Седемнадесет дни по-късно той се прехвърли в отдела по естествознание на физико-математическия факултет на Санкт Петербургския университет. Така започна професионалният път на големият учен.

Този, на когото се бе присмял моряка, стана известен в света с научните си изследвания.

Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Марин имаше напрегнат ден и беше много изморен. Този път не погледна към хладилника. Премина през хола без да обърне внимание на телевизора и се строполи на кревата в спалнята. Жена му го бе изпреварила. Изглежда и нейният ден не бе минал леко.

Лошото е, че когато човек е преуморен или е бил натоварен прекалено много психически, иска да заспи, но не може. Марин дълго се въртя в кревата и със завист слушаше спокойното дишане на жена си, която кой знай кой сън вече сънуваше.

Изведнъж се чуха силни удари по тавана им. Галя се събуди и попита сънено мъжа си:

– Какво става? Да няма земетресение или някой ураган ни е връхлетял?

Двамата седнаха на леглото и се заслушаха в необичайния звук. Имаха чувството, че някой иска да пробие тавана.

– Какво е пощръкляла баба Ирина посред нощ? – попита изнервено Галя.

– Тя е възрастна жена, не мога да се карам с нея, – каза примирено Марин.

– Така ли ще седим цяла нощ, – възмути се Галя, – утре сме на работа.

Марин ококори очи и се заслуша внимателно. Той дръпна жена си за ръката.

– Галя, чуй добре този звук…..това е морзова азбука…

– И предава сигнал за помощ SOS, – каза Галя наострила уши. – Навярно баба Ирина е зле.

Марин скочи от леглото и звънна на Бърза помощ, след което двамата се понесоха към горния етаж.

Разбиха вратата и намериха старата жена на пода. Внимателно я вдигнаха на леглото и зачакаха Бърза помощ.

– Знаех си аз, – едвам се усмихна баба Ирина, – нали Марин е бил моряк, не може да не разпознае сигнала.

Оказа се, че през нощта ѝ станало лошо, но тя не могла да стане от леглото. Едва се добрала до бастуна си и започнала да предава сигнала за бедствие.

– А ти от къде го знаеш? – попита Марин.

– Някога бях радистка, – каза баба Ирина.

Скоро дойде лекар с екип от Бърза помощ.

– Хубаво сте направили, че се обадихте, – каза лекарят, – още десетина минути и тази жена вече нямаше да я има.

Когато чуха историята за страшния зов за помощ предаван по морзовата забуха, всички от екипа много се смяха. Лошото бе отминало.

Баба Ирина спасиха, но всяка вечер, когато Марин си лягаше, все се ослушваше за странни звуци в „ефира“.

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.

Въпреки че, обществото от Лондонската Викторианска епоха осъждало проституцията, мъжете не спрели да използват услугите на достъпните жени.

Тъй като безразборните незащитени полови връзки водели до увеличаване на болестите, предаващи се по полов път, през 1864 г. било прието постановление за инфекциозните заболявания.

Според този указ, всички проститутки трябва да се подлагат на редовно изследване за наличие на венерически заболявания. Това трябвало да защити бъдещите им партньори, основно войници и моряци, от болести.

Както се вижда от самата формулировка, постановлението е насочено към защита на мъжете, което е много характерно за Викторианската епоха.