Веднъж разхождайки се из улиците на Париж към Падаревски притичал един дрипав парижки гамен, който решително заявил:

– При нас в Париж не е разрешено да се ходи с мръсни обувки! Да ви почистя ли обувките, господине?

– Моите обувки могат да почакат, момче,  – с усмивка казал Падаревски. – Но ако ти благоволиш да измиеш лицето и ръцете си, ще получиш от мен 20 франка.

Момчето изтичало до близката колона и след няколко минути се върнало с умито и сравнително чисто лице.

– Ето твоите 20 франка, – казал Падаревски у му подал монетите.

Момчето погледнало великия пианист, въздъхнало, и върнало парите.

– Не, сър, по-добре си ги запазете за бръснар, който трябва да ви подстриже. При нас в Париж не е прието да се ходи с такава прическа…

Най-известният фалшификатор на СССР е жителят на Ставропол Виктор Баранов, който по едно време е работил като шофьор в бъдещия генерален секретар Михаил Горбачов.

Той е създал уникална машина, отлял е форми и изготвил бои за случая.

Виктор Баранов е отпечатал до 30 хиляди рубли фалшиви пари.

Освен това правел само най-трудните 25 рубли.

За създаването на боите Баранов е правел запитване в много страни, а част от неговото развитие е било взето от Главното управление за производство на държавни знаци, монети и ордени, занимаващо се с изследване, разработка и производство на държавните знаци.

През 2007 г. компанията Odyssey Marine Exploration, която е специализирана в геоложки проучвания, намерила на шелф испанския кораб. На борда му имало златни и сребърни монети.

Общото тегло на монетите било 17 тона, а стойността им отговаряла на около 500 милиона долара.

Предполага се, че този товар е превозван от кораба „Merchant Royal“.

След като съкровището било намерено се разразил ужасен скандал. Правителството на Испания трябвало да заплати това съкровище.

А самото злато било изнесено от територията на Перу.

В калужкото село Исте в парк се намира интересен музей „МУ МУ“  – МУзея МУсора или музей на боклука.

Сред експонатите на музея има сувенири, арт инсталации, портрети на известни личности, предмети от интериора, скулптори. Всички те са направени от боклук, ненужни вещи.

Авторите на произведенията на „боклучавото“ изкуство творят прекрасното от нищо. Парчета стъкла, пластмаса, стари монети, дискове, различни железа, всичко става за работа.

Човек може да се чуди само на въображението и уменията на хората, които са създали този музей.

В рамките на пет години, група дизайнери, които работили при създаването на различни обекти – хотели, офиси, домове, музеи. В резултат на това натрупали много ненужни предмети, които е жалко да се изхвърлят. Те били събрани в склад с площ 1000 кв.метра.

Тогава се родила идеята за  музейна сбирка от отпадъци. Пространство, където вещите придобиват нов красив и весел живот, и най-важното не се изхвърлят в кошчето.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.