Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

Живял някога един мързелив момък. Той се скитал от място на място и нищо не му харесвало. В нищо не можел да изпита удоволствие.
„Какво е това удоволствие?“ – мислел си един ден той. И решил да иде да го потърси.
След известно време видял един селянин, който копаел.
– Дядо, можеш ли да ми кажеш в какво мога да намеря удоволствие? попитал го момакът.
– Зная това, – казал старецът, без да прекъсва работата си, – но ако говоря с теб, няма да мога си свърша работата.
– А ако аз работе вместо теб, ти ще можеш ли да ми кажеш тогава? предложил младежът.
– Добре.
Юношата взел лопатата и започнал да копае. Слънцето изгорило гърба му, тялото се покрило с пот, но той бил толкова нетърпелив, да узнае как да откриете удоволствието, че продължил да работи.
Старецът седнал под дървото и наблюдавал момъка. Минали час, два и старецът го повикал:
– Ей, момче, почини си малко!
Юношата хвърлил лопатата и седнал до стареца в прохладната сянка. Старецът предложил на младежа вода и той пил
– О, колко е хубаво!Това е цяло удоволствие! – неволно възкликнал момакът.
– Вярно е, – потвърдил старикът, – това е истинското удоволствие! Ако ти запонеш да се трудиш, ще започнеш да изпитваш удоволствие, от това, което правиш.

Дъщерята на един богат търговец обикнала беден момък. Бащата не искал и да чуе за такъв младоженец. За да спаси семейството си от позор, повикал на помощ магьосник. Дъщерята узнала за това и решила да избяга от дома си.
Била тъмна и дъждовна нощ. Девойката побързала за срещата със своя любим на брега на реката.. В същия час излязъл от дома си и магьосникът. Но момъкът го забелязал. За да отклони опасността от любимата си, храбрия юноша скочил във реката.
Магьосникът изчакал, докато младежа преплува реката, след което направил магия. Светнала мълния. Ударил гръм и юношата се превърнал в дъб. Всичко това се случило пред очите на момичето, което заради дъжда закъсняло за срещата. Момичето останало да седи на брега.
Тънкият й стан станал ствол на офика, а ръцете й  превърнали се  в клони се протегнали към любимия. През пролетта тя надява бяла рокля, а през есента рони във водата червени сълзи. Тъгува, че реката е широка и не може да я премине.
Така стоят на двата бряга двамата влюбени, като самотни дървета разделени от реката.

По-напет момък от Малин едва ли ще срещнеш тъдява. Много е добър в танците. А в поклоните няма по-добър в околността. Марга отдавна му бе хвърлила око.
Но за беда зърна тя Марин. От чара му главата й се завъртя. Той носеше елегантна шапка, но спечелваше симпатиите на околните с учтивостта си.
Марга си рече: „Да върви по дяволите Малин. Прав му път. Днес рядко ще срещнеш мъж с маниери, – и замечта се тя. – Виж, Марин, това е мъж за мен!“
Но срещна Марга Ники, а той с усмивката си пленява всеки. Цар е на компанията. Прави разни дяволии, закачките му край нямат, а да те послъже му идва много отръки. Марга бе готова да зареже веднага Марин, беше й дошъл до гуша. И започна тя да копнее по Ники. Мечтаеше със смях и веселба край него да живее.
Един ден Иван се появи. Винаги бе в крак с модата. Имаше стройна осанка и буйни къдрици. И Марга реши на часа да скъса с Ники и да хукне след Иван. Бе открила нов господар на сърцето си.
Така се изнизаха годините. Градина може да се възстанови, но застаряла мома няма да се подмлади. Повехна Марга. Лицето и снагата й загубиха предишното си очарование и никой не я поиска вече за жена.
Тогава се появи Пешо, най-отритнатото момче. Белязан бе, нямаше един крак.
– Ах, Пешо, – възкликна Марга с плам, – харесваш ми много. Ако ме искаш ще съм твоя. Не стой там така, кажи нещо.
Такава е съдбата на тези, които гонят вятъра, а накрая се сещат, че май нещо са пропуснали….