В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Беше 2000 година. Малката Йоана получи рождествен подарък от малкия Тони, който живееше на много километри далеч от нея.

Едно момче, се бе отзовало на поканата на една благотворителна организация и бе направило подарък за съвсем непознато момиче.

В кутия за обувки имаше играчка и други малки, но полезни неща. А благотворителната организация се бе заела с изпращането на този подарък.

В пакета Йоана намери и снимката на Тони, на която бе написано името и адреса му.

– Колко мило от негова страна да ми изпрати подарък, – зарадва се малкото момиче.

Тя гледаше непознатото момче, което ѝ се усмихваше от снимката и му се любуваше.

Йоана реши и изпрати писмо до Тони, в което му благодареше за подаръка, но той не го получи.

Дълги години Йоана се опитваше да намери Тони чрез Facebook, защото искаше да се свърже с него.

Най-накрая го откри и му изпрати покана за приятелство.

Първоначално Тони отказа, но по-късно се съгласи. И скоро двамата станаха добри приятели.

Така започна общението на двамата чрез Facebook. Те постоянно си обменяха писма.

13 години след изпращането на подаръка Тони написа на Йоана:

– Хайде да се срещнем. Ако искаш аз ще дойда в твоя град.

– Добре, – съгласи се Йоана, въпреки че малко се притесни от предложението.

И двамата се опасяваха, страхуваха се от това, как ще протече първата им реална среща. Но когато се видяха бяха много щастливи.

Йоана имаше невероятно усещане, когато видя лицето на Тони. А той още от първия миг на срещата я хареса.

– Само Бог ни е събрал! – възкликна Йоана.

Тони се усмихна и закима с глава в знак на съгласие.

– Искаш ли да станеш моя жена? – каза нежно младежът.

Очите на Йоана сияеха:

– Да, – категорично отговори тя.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ“.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.

Цена и Стойо скоро омъжиха дъщеря си Кремена. Много се радваха, защото зет им  бе стабилно момче. Имаше апартамент в града. Изкарваше добри пари. Освен това от родителите си скоро бе получил нова кола.

Всичко мина по реди си. Голяма сватба, много гости, смях, и веселие.
А след това Кремена замина с мъжа си да живее в големия град.

На Рождество Цена и Стойо получиха картичка от младоженците:

„Младенец ни се роди!“ – Исая 9:6.

Родителите на Кремена изведнъж се притесниха.

Стойо в недоумение каза на жена си:

– Колко бързо им се е родило бебе? Не се е минал и месец, откак се ожениха. Какво са правили?

А Цена взе да се вайка и с ужас изстена:

– Кремена е толкова слабичка. Как е могла да роди бебе тежащо 9,6 килограма?

– Да! – натъжен каза Стойо. – Освен това са го нарекли и Исая, на кого ли са го кръстили?

– Това не е българско име, – отбеляза опечалена Цена.

И двамата се затюхкаха:

– Какво ли ще да е това отроче?

Горките, не свързваха картичката с наближаващия празник Рождество. За това и не се досетиха, че младите им напомнят за едно чудно раждане, донесло спасение, радост и мир на хората.

„Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“.