Слънцето печеше. Птиците пееха. Животът си вървеше, но Мехмед Али си отиваше. Отдавна се бе залежал, но чувстваше вече, че иде края му.

Спомените го връщаха назад, когато беше млад. Тогава живееше в България, а мечтаеше да живее в Турция.

Мечтата му се сбъдна, но не по начина, който очакваше. Властите поискаха от членовете на семейството му да си сменят имената с български, но те не пожелаха. Тогава дойде заповедта:

– В срок от 24 часа да напуснете страната.

Мехмед не можеше да вземе всичко със себе си, особено златото и накитите. Пътищата бяха несигурни. Затова почти цялото си богатство закопа в градината и замина.

През всичките години до сега два пъти ходи в България, но златото си остана закопано. Обстоятелствата не му позволиха да си го прибере, а сега умираше.

Изведнъж се сети за Юмер, тогава при изселването бе малко момче, което помагаше в къщната работа в дома му. При идването си в България, Мехмед се бе срещал няколко пъти с него.

Юмер си бе останал все така добродушен и отзивчив, а сега се казваше Юри.

И Мехмед реши:

– Ще напиша писмо до Юри и ще му разкажа от къде и как да изкопае златото. Той е добър човек, нека се възползва от него.

Той написа писмото и го изпрати в България.

Един ден пощаджията мина край дома на Юри и извика:

– Имаш писмо от Турция.

Юри взе писмото и се почеса по главата:

– Кой може да ми пише от Турция? Сигурно е дядо Мехмед …… друг не може да бъде.

Но сега за младият мъж изникна проблем. Той бе ходил на училище, но така и не се научи да чете.

– Кой сега ще ми прочете писмото, – въздъхна тежко Юри.

Повъртя се из двора и видя комшията си Стоян.

– Бате Стояне, – извика Юмер, – получих писмо от Турция, моля те ела да ми го прочетеш.

Съседа се съгласи веднага. Прегледа писмото и заклати глава:

– Какво да ти го чета, тоя дето ти го е писал, само те псува.

– Че защо ще ме псува, той бе много добър с мен?

Но Стоян не дочака Юри да свърши размишленията си, а разкъса писмото и го хвърли огъня, който бе запален на двора.

Така Юри не разбра, какво му бе написал дядо Мехмед.

След време се чу, че Стоян забогатял. Фирма си направил, купил апартамент на сина и дъщеря си.

А хората клатеха глава:

– Стоян беше гол като пушка. От къде са му паднали пари та и бизнесмен стана?

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

В стаята цареше полумрак. В околните домове отдавна бяха запалили лампите. Сашка седеше на стола и безжизнено гледаше в открехнатия прозорец.

– Саше, – извика майка ѝ, когато влезе в стаята, – защо седиш на тъмно? Случило ли се е нещо?

Сашка продължи да мълчи, събрала ръце в скута си, сякаш не бе чула въпросите на майка си.

– Дъще, твоето мълчание много ме тревожи. Какво става с теб.

Сашка се отърси като от някакъв полусън.

– Получих първата си целувка от мъж….

Майка ѝ я погледна изненадано, с дълбоко скрито в себе си притеснение.

– Това се случи при много романтични обстоятелства…..

– Какво си направила? – едва сега възкликна на глас майка ѝ.

– С Емо бяхме далече от залива. Около лодката се виждаха различни на цвят риби. И тогава….

Сашка разказа следното на майка си:

Емо се стараеше и всячески се мъчеше да ме убеди:

– Ако се гмурна още днес ще извадя част от пиратско съкровище.

– Самохвалко, – възкликнах и се засмях.

– Да се обзаложим на една целувка, предложи бързо той.

Не вярвах на нито една от думите му, за това на шега приех.

Той скочи от лодката и се изгуби във водата. По едно време се разтревожих. Забави се много. Помислих, че му се е случило нещо.

Тъкмо се чудех как ще се върна на брега сама, когато той изплува. В ръцете си държеше малка амфора, пълна със сребърни монети.

Помислих си: „Дали предварително не я бе скрил? Но това нямаше значение“.

Майката на Сашка въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Нали си ме учила да спазвам обещанията си. Загубих облога и му позволих да ме целуне. Трябва да призная, че много ми хареса.

– Ти познаваш ли добре това момче, – загрижено попита майка ѝ.

– Той е красив като Аполон, – каза Сашка с възторг. – Какво да го правя непрекъснато върви по петите ми? Изглежда е влюбен до ушите в мен. Но и аз го харесвам и съм влюбена, но не го показвам.

– Баба ти едно време казваше, че любовта и кашлицата не могат да се скрият.

– Защо става така, когато ни връхлети любовта? Не си мисли, че дъщеря ти е вятърничаво момиче. Тази целувка е само от спечелен облог. Той е по-голям от мен. Ще го накарам да ми признае за всичките си похождения в миналото…

– Уж още нищо няма между вас, а май вече го ревнуваш? – засмя се майка ѝ.

– Знаеш ли какво казва сестра му за него, че ако всичките му грехове трябва да се изпишат на челото му, трябва да си нахлупи шапката до очите, за да не се виждат.

– Е, сигурно не е толкова лош….. щом си го харесала!

– Защо всички смятат, че любовта е грах? Нали Спасителят ни е повелил да се обичаме.

– Ако истинската любов премине в действия, за които Спасителят ни е заръчал да се държим далеч от тях, – каза майка ѝ, – тя губи своята стойност.

Сашка кимна с глава в знак на съгласие и добави тихо:

– Така е!

 

Времето беше чудесно и майките и бабите бяха извели децата на детската площадка.

Ему като че ли не се вместваше в цялата картина. Той изглеждаше шест годишен, но не ходеше. Придвижваше се пълзешком, като се оттласкваше с лактите си и преместваше неподвижните си крака по земята.

Някои от децата го сочеха с пръст и му се присмиваха:

– Виж го как пълзи…

– За какво са му тези крака, щом не ги използва?

– Колко е голям, а не може да ходи…

Майките шъткаха на децата си и им правеха забележки:

– Не му се присмивай, той е болен ….

– Не трябва да се отнасяш така към такива деца …

С Емо никой не искаше да играе.

Една от майките предложи на дъщеря си:

– Иди да се запознаеш с това момче.

Но момичето смръщи вежди и директно отказа:

– Не го искам тоя …

Изведнъж към Таня, малко тригодишно момиченце, се насочи  момченце, което бързо грабна от ръцете ѝ кофичката и лопатката ѝ.

Детето отчаян се разрева, защото му бяха отнели играчките.

Никой от децата не обърна внимание на случилото се, всяко се занимаваше със своите си „работи“.

Тогава към Таня се приближи Емо. Той ѝ подаде една от своите играчки, усмихна ѝ се и каза:

– Не плачи. Аз се казвам Емо.

В усмивката на това малко момче искреше толкова любов и нежност, че те се оказаха достатъчни Таня вече да не плаче.

– Хайде да играем! – предложи Емо. – Ти ще бъдеш прекрасна принцеса, а аз красив принц.

И те започнаха да играят. Неусетно и други деца дойдоха да играят с тях.

На площадката стана хубаво и светло, а в центъра на всичко това стоеше момчето инвалид Емо.

– Защо се раждат такива деца? – мърмореше недоволно възрастна жена, която не бе усетила промяната, която бе станала на детската площадка.

Тя не бе разбрала, че такива деца са истински принцове и принцеси с прекрасни души, които умеят да съчувстват, да обичат, да дружат с другите и да се радват на живота.

Дните през Рождественските празници бяха необичайно топли. Това дойде като манна небесна за група младежи, който се бяха събрали в парка.

– Както влъхвите, ние трябва да напуснем зоната на комфорта си, за да намерим Исус, – въодушевено ръкомахаше Спас, голобрадо момче изпълнено с ентусиазъм.

– Не е лоша идеята,  да се насърчават хората да подражават  и действат като мъдреците от изток, – почеса се по главата Васил.

– Като тези влъхви всеки човек трябва да излезе и да се възползва от шанса да намери Исус, – изказа мислите си на глас Светла.

– Понякога наистина трябва да отпътуваме, следвайки пътя към Господа неотклонно, – съгласи се Атанас.

– И това би трябвало да направим, за да се освободим от безполезните трудности и ненужните екстри, които просто създават спънки и непредвидими препятствия в живота ни, – обади се и Ангелина.

– Нужно е често да говорим на такива теми, за да Го намерят всички, които го търсят, – каза Пламен.

– И всеки от нас, – добави Спас.

– Трябва да станем и да тръгнем, да не стоим бездейни, но да рискуваме, без да спираме, да се отправим към Исус, – възторжено възкликна Васил.

– Исус изисква, Той говори на онези, които го търсят, да оставят светските удобства, топлината на огнището и дома си, ….. – със светнали очи заговори Мая.

– Такова „тръгване“ не винаги е леко, – Павел се опита да охлади ентусиазма на другите, – това може да се види и в Евангелията. Погледнете Ирод , който посрещна мъдреците и изпрати хора да търсят информация за родения Младенец, но остана заключен в двореца си.

– Свещениците и книжниците, които са имали древните текстове и знаели пророчеството, можеха да кажат на Ирод, къде да отиде, но той като че ли нямаше особено желание сам да се упъти нататък, – засмя се Атанас.

– Това ми напомня на тези, които могат подробно да говорят за вярата, но не рискуват лично да се срещнат с Господа, – махна с ръка Пламен.

– Вижте, – обади се и Симеон, който до момента мълчеше, – мъдреците нищо не говореха за своето пътешествие. Те, които не бяха добре осведомени за истината на вярата, дойдоха да Му се поклонят.

– А ние, които имаме всичко днес и възможност да се приближим към Спасителят, какво правим? – въздъхна  тежко Павел.