Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.

Павел повдигна капака на кутийката и ахна. Това, което си бе мислил за невъзможно, се бе случило.

– Но как? – въпросът застина на устните на Павел.

Поредното неведомо: От къде, как, по какъв начин?

Баща му се усмихваше загадъчно. Очите на момчето се напълниха със сълзи.

– Благодаря ти, татко! Аз не вярвах, но …. – и Павел млъкна.

– Чудеса се случват и когато не вярваш.

– Да, ….. – смънка смутено сина.

– Внимавай, защото обикновено казват: „Всяко чудо за три дена“, – усмихна се тъжно бащата.

– Не, – Павел ококори очи, – такова нещо дори не съм си и помислял….

– Човек привиква към чудото, а след това отново се изпълва с неверие.

– Как с неверие? – недоумяваше Павел

– Индивидът търси ново чудо, което да предизвика в него възторг …..

– А старите? – прекъсна го Павел.

– Приемаме ги за подарък. Смятаме го за даденост и то изгубва своята чудатост, – добави бащата.

– Нима сме толкова забравливи? – почеса се по главата Павел. – Къде е благодарността, а споменът от преживяното?

– Радвам се, че говориш за благодарност за един по-дълъг период, но в нашето забързано време дори не се учудваме на малките неща, които ей така просто ни се случват. Не се замисляме, че има Един, Който постоянно се грижи за нас.

– Аз всеки ден Му благодаря, нали така си ме учил, – каза Павел и погледна баща си още веднъж с благодарност в очите си.

Мислих за някои хора, които познавам, те по същия начин забравят своя Създател и истински “хляб на живота”. Те живеят ден за ден, без да имат представа за Бог и Неговата доброта към тях.

Колко по-добре би било, ако всички можеха да осъзнаят Божията любов и да Му благодарят за грижата Му към тях.

Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Светла и Сашо си имаха две момчета. Едното бе на пет години, а другото на седем. По-малкият се казваше Петър, а по-големия Станислав, уж на името на дядо си Станьо.

Макар, че бяха още малки, малчуганите сервираха на родителите си доста неприятни изненади.

Днес четиримата отидоха в универсалният магазин. Петър започна да капризничи и да настоява:

– Искам бонбони …. Виж тези какви са хубави…..Купете ми бонбони …..ааааааа

На Сашо му писна от крясъците на малкия и строго каза:

– Ако не престанеш, ще се върна в миналото и ще взема бонбоните, които вчера ти дадох.

Петър се стресна, а Станислав започна да се смее:

– И как ще го направиш това?

Временно Сашо изпадна в паника:

„Какво изтърсих, – мислите препускаха в главата му, като побеснели животни в зоопарк. – Ами сега какво ще правя?“

Изведнъж му хрумна доста добра идея. Сашо затвори очи и млъкна за известно време.

Обстановката бе напрегната. Двете момчета, макар и с различни чувства, очакваха да видят как баща им ще откликне на предизвикателството на по-големия.

Петър гледаше смутено, а Станислав само се усмихваше и си мислеше:

„Хванах ли те? Твоите лъжи край нямат. Но вече не съм малък и не можеш да ме баламосваш“.

Внезапно Сашо отвори очи и попита Петър:

– Помниш ли шоколадовия бонбон, който изяде вчера?

– Какво? – Петър разтревожен и объркан започна да премигва. – Вчера не съм ял шоколадов бонбон.

– Ето това е, синко, точно това исках да ти покажа ….

Петър се усмихна приветливо и каза:

– Добре, татко, ще бъда послушен. Само не ми отнемай повече от миналите бонбони, искам да запазя спомен от вкуса им.

Станислав стоеше като зашеметен. Той бе смаян и изплашен, а Светла едва прикриваше усмивката си. Тя искаше „урокът“ да си изпълни ролята.