9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Червеният картон във футбола е много тежко наказание. Но чрез него се отстраняват не само футблисти.
В историята на световния футбол има два известни случая, когато съдии сами са се отстранили от футболен мач. Тези двама съдии, са показали удивителна принципност, по различно време, обслужвайки  мачовете на нисшата английсла лига.
Анди Уайн през 2005 г. свирел на мача между клубовете на „Peterborough North End“ и „Royal Mail“. В един от случаите вратарят на „Peterborough North End“  Ричард Макгаффин не се съгласил с решението на съдията, зачел гол в неговата врата. Разярен отбранител на вратата се нахвърлил на съдията и използвайки нецензурни думи, се опитал да му докаже, че не е прав.
Чувайки гневната реч на футболиста, съдията го блъснал настрани и започнал не по-малко агресивно да доказва, че е прав. Работата могла да стигне до бой, но за голяма радост съдията се осъзнал навреме, извадил червен картон за себе си и напуснал полето.
Били минали само 63 минути от срещата. Но мача бил прекратен, защото нямало резервен съдия.
Своята постъпка Анди Уайн обяснил така:
– Моите действия бяха абсолютно непрофесионални. Ако това беше направил някой футболист, щях да го изгоня веднага от полето, но тъй като тава направих аз, трябваше да си тръгна.
Мелвин Силвестър, колега на Уаин, също се оказал толкова невъздържан. Той свирел на мача между „Саутгемптон Армс“ и „Херстборн Тарант Бритиш Легион“. Един от футболистите непрекъснато провокирал съдията и леко го побутвал по гърба. В един от тези моменти нервите на Силвестър не издържали и съдията демонстрирал добра техника на юмручен бой. След няколко негови удара, футболиста паднал в нокаут.
Осъзнавайки какво е направил Мелвин Силвестър дал на себе си червен картон и си тръгнал.
В този случай мача не бил прекратен, защото един от зрителите се оказал футболен съдия.
След мача Мелвин бил извикан на заседание на футболната федерация, където казал, че футболистът го е провокирал.
– Той ме буташе отзад, а аз му отвърнах с удар. След това той още веднъж ме наруга и аз избухнах.
Съдията бил признат за виновен. Бил глобен с 20 фута стерлинги и го отстранили да не съдийства на мачове за срок от половин месец. Самият Мелвин Силвестър сметнал наказанието за твърде строго и бил силно възмутен.

Без значение колко ни е скъп родния дом, той не винаги ще бъде наше жилище. Когато поглеждам децата си, ми е трудно да повярвам, че те вече са възрастни и живеят самостоятелно. Домът, в който преди е звънял детски смях опустява.
Учениците, заради Христос са оставили любимия си дом и занятие, отделили се от живота и радостта в дома си, защото ги е призвал Сам Господ.
Исус им е говорел: „Ние нямаме постоянен дом тук на земята, но в дома на Отца Ми, има много жилища приготвени за вас“.
Дори и най-щастливите моменти в живота траят само миг, но небесна радост е вечна. След като влезем в нашето вечно жилище, Христос ще ни посрещне на прага!

Почти няма хора, които да не обичат музиката. Навярно всеки от нас си има поне една любима песен.
Вярвам, че ще се съгласите, че именно музиката поражда различни чувства в зависимост от самата мелодия.
Имено поради тази си уникалност музиката помага да се върнат отдавна забравени спомени. Това се практикува особено с хора, които имат болестта на Алцхаймер.
Как става това?
Оказва се, че  музиката по някакъв чуден начин подбутва човек, даже в по-късните стадии на дименция, към спомени, които са се загубили. Ако изберете за себе си определена музика, то може да си спомните първата целувка, разбира се, ако сте я забравили.
Нито разговорите, нито някакви други методи могат да влияят на двете полукълба на мозъка така, както музиката. На нея реагира даже и хипокампуса – специфична област на мозъка, отговаряща за дългосрочното съхранение на информация. Именно там се обработват усещанията при слушане на музика, които връщат забравени моменти от живота. Тези спомени се връщат дори със чувствата, които са свързани с тях.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!