Пламен четеше думите на света Тереза Авилска:

–“Христос няма тяло, освен твоето, нито ръце, нито крака на земята, освен твоите,
твои са очите, през които Той гледа със състрадание на този свят.
Твои са краката, с които ходи, за да върши добро, твои са ръцете, с които благославя целия свят“.

Тези думи оказаха силно влияния върху него и той се замисли:

– Не мога да направя всичко, но трябва да правя каквото мога, за да накарам хората да дойдат в Божия дом.

Баща му бе казал:
– Истината за това кои сме се крие в това как живеем всеки ден. Ако искаш да повлияеш на другите, бъди жив пример за принципите, идеалите и вярата, които защитаваш особено, когато си под натиск, възникват предизвикателства или когато животът стоварва върху теб трудност след трудност.

– Така е, – съгласи се Пламен. – Тези около мен, гледат и забелязват как реагирам на най-тежките моменти в живота. Наблюдават ме как се отнасям към другите. Оценяват искреността ми според това дали се съобразяваш със собствените си твърдения, когато дойдат трудни времена.

Пламен наклони глава и се запита:

– Това означава ли само привидно да съм позитивен? Не, не може да бъде!

И отговорът дойде :

– Вместо да се отчайваш, потърси Бога и остави Той да те води.

Най-накрая Пламен осъзна:

– Аз съм част от Божия план и Господ има решение за всяка ситуация изпречила се пред „несъвършеното Му дете“.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Живко плесна с ръце и каза:

– Колко жалко, че животът не винаги ни дава втори шанс.

– Така е, – съгласи се Тотьо. – Има моменти, когато нашите лоши решения, като груба дума, казана на приятел, грешка в работата, нездравословен житейски избор, ни струват скъпо.

Пано въздъхна:

– Губим приятелство. Уволняват ни от работа. Здравето ни се влошава…..

– А ако променим решението си? – попита Климент.

Тотьо махна с ръка:

– И тогава нямаме гаранция , че всичко ще се управи.

– Само Божията милост може да ни даде отново втори шанс, – усмихна се дружелюбно Вълчо. – Милостивият Бог ни облива с прошка и ни окъпва с любов. Той винаги е милостив и състрадателен. Помолим ли Го за прошка, винаги ни я дава.

Стефан допълни:

– Той е Бог на милост, за това ние можем да живеем без страх. Винаги имаме достъп до мира, който Той ни дава щедро и изобилно.

Вълчо продължи ентусиазирано:

– Той обещава винаги да бъде с нас и да ни преведе през всяка тежка ситуация и всеки труден период. Дори когато правим грешки, Той винаги предлага прошка на каещото се сърце.

– Мисля си, – почеса се по главата Живко, – вместо да се безпокоим за вчера, Божието желание не ни ли насочва към днешния ден?

– Това е красотата на милостта, наличието на втори шанс, с поглед напред, насочен към бъдещето, което Той е приготвил за нас, – усмихна се тържествуващо Вълчо.

Мишо вървеше с Луко. Двамата тихо разговаряха.

– Нека поговорим откровено за нашите телефони, – предложи Луко.

– Телефоните ни са страхотни …, – подзе възторжено Мишо.

– Е, не чак толкова, – намръщи се Луко. – Те ни отдалечават от мястото, където сме. Все едно ни няма там.

– Как ни няма? – попита изненадано Мишо.

– Много просто, – повдигна рамене Луко. – Нечий телефон ще иззвъни и той ще го провери, за да види кой се е обадил, или ще отговори на имейл или текстово съобщение – само за момент. Изведнъж той излизат от стаята. Може да си мислиш, че е там, но всъщност не е.

– Вярно е, – съгласи се Михо, – не мога да правя две неща едновременно. Например да слушам човек и да пиша на друг. Или да си чета съобщенията и да се преструвам, че слушам някой.

– Трудно е да бъдеш едновременно на две места, – поклати глава Луко.

Двамата повървяха без да кажат дума.

– Знаеш ли по време на Великият пост бях решил да оставя телефона си, – сподели Луко.

– Какво четиридесет дни без телефон? – плесна се по челото Михо. – Бъди реалист.

– Не успях, – призна си Луко. – Никога не си поставяй духовни предизвикателства, които не можеш да посрещнеш.

– Виж, може да го оставиш за няколко часа, – въздъхна Михо. – Сложи го в някое чекмедже и го потърси да речем след 4-5 часа.

– Веднъж, – Луко леко се усмихна, – се скарах на телефона си. Казах му:“Кой командва тук? Ти си моя телефон, а не твой служител. Не съм длъжен да отговарям на всяко обаждане. Така не може“.

Михо загадъчно се усмихна и си спомни:

– Исус беше с учениците си и забеляза смокинята, която нямаше плод. Той не размаха пръст срещу нея, а сякаш искаше да каже на учениците си: „Не искате да сте продуктивни?“ тогава, Той прокле дървото и то изсъхна.

– Предназначени сме да се освободим от това, което не дава плод в самите нас, – започна да разсъждава Луко. – Трябва се изправим срещу тях и да ги унищожим, както Исус направи със смоковницата.

– Това трябва да направя с моя телефон, – развихри се Михо.

– Не, – спря го Луко, – по-добре го направи свой съюзник във вярата. Поискай от Господа да ти покаже нещата в живота, които ти пречат да даваш плод и тогава действай.

Петър Христов бе предприемач в строителния сектор.

Един ден се случи така, че този човек фалира.

Неговият приятел Никола го посети в дома му и го завари в момента, когато Христов напускаше къщата си.

– Какво става, Петре? Разбрах, че си загубил фирмата. Как стана това?

– Помогнах на Пламен Петров да създаде нова компания.

– Какво? – Никола бе потресен. – Защо помогна на конкуренцията да започне нова компания.

– Просто исках да направя това. Прави ме щастлив. Освен това вярвам, че Бог може да ни даде повече, отколкото ти и аз можем да спечелим заедно.

Ако мислим за намиране на щастие в работата или кариерата си, никога не трябва да се фокусираме върху ограничен набор от позиции или възможности. Защото тогава започваме да мислим от гледна точка на недостига и конкуренцията.
Всичко завършва с борба с тези, които те конкурират.

В работата си е по-важно да гледаме към призива и обслужването.

Опитайте се да бъдете щастливи, като служите, обичате и благославяте, тогава ще имате радост във всяка работа, на всяка позиция и при всякакви обстоятелства.

Можем да живеем от това, което Бог ни дава и от Неговата благодат.

Това осъзнаване на Петър му даде свободата и възможността да не се чувства застрашен.

Той помогна на колегата си, защото искаше да му служи.