Колко често се прегръщате? Харесва ли ви да седите един до друг и да държите ръцете?

Скорошно проучване е показало, че това е добро за вашето здраве.

Невроекономистът Пол Зак, известен също като „доктор Любов“, препоръчва да се прегръща поне осем пъти на ден, за да се чувстваме щастливи и да се наслаждаваме на отношенията си.

Терапевтът Вирджиния Сатир има отлична фраза за прегръдката:

„Да се прегръщаме четири пъти на ден ни е необходимо за да оцелеем, осем – за да се поддържаме в добра форма и 12 – за растеж“.

Напълно възможно е тези прагови значения на прегръдките, да дават възможност на мозъка да произвежда достатъчно количество окситоцин,  който се освобождава в хипоталамуса в отговор на физическия контакт.

Окситоцинът има мощни лечебни свойства, така че това простото действие, като прегръдката, не само ни свързва с други хора, но засяга нашето физическо и емоционално здраве.

Знаем, че паролите не гарантират пълна сигурност.

Дори и други, по-напреднали средства за защита, като пръстови отпечатъци или разпознаване на лица, могат да бъдат заобиколени.

Но днес в полето на изследванията учените са попаднали на „мозъчен отпечатък“.

Идеята е, че мозъчните вълни на хората са уникални и могат да се използват като парола.

В бъдеще най-вероятно хората няма да използват пароли, а само – мозъците си.

Жана обичаше много своя Бобчо. Той бе двегодишен шнауцер. Тя го водеше го на разходка, а той ѝ се отплащаще с безкрайна любов и покорност.

Бобчо много обичаше да донася палката, която Жана му хвърляше. Тя знаеше, че това е едно от неговите любими занимания, но веднъж то се оказа пагубно за него.

Един ден тя хвърли около 20 пъти пръчката в езерото и Бобче радостно размахвайки опашка я донасяше обратно.

Кучето неволно бе погълнало много вода, когато обратно плуваше към своята стопанка. В резултат на това се повиши нивото на натрия в организма на животното, а това доведе до фатални последствия в мозъка.

Двадесет минути след приключване на играта Бобчо стана вял, изглеждаше сякаш се е напил.

Жана го погледна, погали го и му каза:

– Бобчо, какво ти става?

Но полюшващата походка на кучето я разтревожи. Тя грабна кучето и веднага отиде при ветеринара.

– Водна интоксикация, – каза ветеринара след като чу разказа на Жана.

Лекарят се опита да го реанимира, но вече бе късно за каквото и да е.

Жана се разплака:

– Бобчо толкова обичаше тази игра. Изобщо не знаех, че тя може да бъде опасана за него. И друг път сме му хвърляли палки и топки и той радостно ги е връщал.

– Да, но този път е било фатално за него, – печално гледаше и ветеринара, към безжизнената топка от козина, която лежеше безмълвно на масата.

– Защо никой не ни е предупредил за това? – извика Жана обляна в сълзи.

Ветеринарът вдигана безпомощно ръце.

– Всичко стана буквално за час, – Жана гледаше мъртвото телце на довчерашния си любимец и още не можеше да се примири със станалото.

Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Той е роден в Детройт на 23 април 1923 г. в неблагополучно семейство. Самостоятелно изучил в библиотеката латински и гръцки, логика и математика.

На 12 години за три дена прочел „Principia Mathematica“ и намерил в нея няколко спорни момента. За тях той писал на един от авторите на тритомника Бертран Ръсел.

Ръсел отговорил на Питс и му предложил аспирантура във Великобритания, обаче Питс бил само на 12 години. След три години той научил, че Ръсел ще чете лекция в Чикагския университет и избягал от къщи.

През 1940 г. Питс се среща с Уорън Маккулок и започва да се занимава с идеята на Маккулок за компютаризацията на невроните. През 1943 г. те издали книгата „Логическо изчисление на идеи, отнасящи се до нервната дейност“.

Питс положил основите на революционното представяне на мозъка като компютър, което стимулирало развитието на кибернетиката, теоретичната неврофизиология и компютърните науки.