Денят бе мрачен. Сиви облаци покриваха небето, а слънцето се опитваше да проникне между тях.

Доктор Манол Маринов не за първи път се срещаше с пациенти застрашени от рак и сърдечни заболявания.

– Доказано е, – обърна се Маринов към пациента си, – че щедростта допринася за умственото и физическото здраве.

– Искате да кажете, че има огромна полза за здравето ми ако давам? – попита слабичкият Симеонов, вперил очи с надежда в лекуващия си лекар.

– Стресът води до заболявания, – въздъхна дълбоко Маринов, – но даването може да обърне смъртоносните ефекти. Независимо дали това са пари или време, както за любим и близък човек, така и за непознат.

– Каква е вероятността това да е истина? – попита недоверчиво Симеонов.

– Възрастни хора, които са дарили на две и повече организации, имат 44% по-малко шансове да умрат в близките пет години, в сравнение на тези, които не са участвали в това.

– Чувал съм да казват, че определен вид хранене понижава кръвното налягане и забавя сърдечния ритъм, намалява стреса и снижава депресията, – сподели Симеонов.

– Щедростта стимулира центъра за възнаграждение в мозъка, изпускайки химически вещества, които укрепват имунната ни система, – подчерта Маринов.

– Искате да кажете, че не трябва да се интересувам само от себе си, а да мисля и за другите?! – замислен каза Симеонов.

– Ние дори насърчаваме хората да практикуват грижи и да инвестират в други хора, – добави Маринов.

– Това ми прилича повече на мошеничество, – реагира остро Симеонов.

– Първоначално може да ви изглежда така, – усмихна се Маринов, – но с времето човек започва да се чувства по добре. Опитайте и ще видите какъв мощен терапевтичен ефект оказва това!

– Наистина ли е така или по този начин само успокоявате хората? – недоверието все още имаше надмощие над , смърт, Симеонов.

– Когато хората се чувстват безпомощни и безполезни, чрез даване намират нова цел и придобиват различни ценности от досегашните. Стремейки се да помагат на хората, те живеят по-дълго и по-здравословно, – каза накрая Маринов.

Симеонов не бе напълно убеден, но реши да опита. Нямаше какво да губи, защото смъртта вече му се бе озъбила.

Стоян Орлов бе лекар в един малък град. Той имаше всичко, което повече хора желаеха: красива жена, син и дъщеря, процъфтяваща практика, просторна къща, луксозна кола и достатъчно средства, за да може да задоволява и най-дребните си капризи.

Често със семейството си посещаваше малка домашна група към църквата. Той завиждаше, че другите разказваха удивителни свидетелства за това, какво Бог е направил за тях.

Един ден не се сдържа и гласно изказа негодуванието си:

– Само на мен ли не се случва нещо необичайно, за да разказвам и аз за благостта на Бога?

Една седмица по-късно Бог му каза:

– Добре, искаш необичайна история, ще я имаш.

На другия ден камион се блъсна в колата на Стоян. Шофьорът на камиона не бе успял да спре, след като бе мигнало червено.

Когато на мястото дойдоха от Бърза помощ, видяха, че автомобилът на Орлов се бе увил около един спомагателен стълб край пътя, а Стоян бе получил тежка травма на главата.

Той нищо не си спомняше през следващите седмици, но когато дойде в съзнание лекарят му каза:

– Това, че си жив, е цяло чудо!

След три години Орлов отново се върна на работа си, но медиците му съобщиха:

– Внимавай! Всеки проблем реално намалява мозъка ти. След 5-10 години ще загубиш повече от способностите си и няма да можеш да правиш това, което вършиш сега. Положението ти ще се влоши.

Орлов бе принуден отново да преосмисли връзката си с Христос. Прогнозите на лекарите не се сбъднаха.

Клара бе малка дребна девойка, но това не ѝ попречи да завърши библейското училище към църквата, която посещаваше.

Веднъж, когато се молеше, тя ясно чу глас:

– Иди в Китай!

Първата ѝ реакция беше такава:

– Боже, това Ти ли си? Трябва да уча китайски и не знам колко време ще ми отнеме това. Наистина ли искаш да отида там?

– Не бойте се, нито се страхувайте, бъди силна и дръзновена.

Китайският език се стори на Клара доста лесен и тя го усвои само за един месец. Всичките ѝ страхове отпаднаха и тя замина като мисионер за Китай.

Дойде войната и Клара стана японска пленница. Тя успя да скрие в дрехите си Евангелието на Йоана. Преди сън, тя се завиваше през глава и успяваше да научи по един пасаж от Евангелието.

Войната свърши и затворниците бяха освободени. Повечето от тях едва местеха краката си, а Клара изглеждаше весела.

Човек от тълпата, който бе забелязал нейната жизненост каза:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Журналист, който по-късно взе интервю от нея написа:

„Да, мозъкът е наистина промит, но това е направил Бог“.

Нека последваме примерът на Клара. Не само да четем Словото, но и да учим наизуст откъси от Него. Навярно в началото това трудно ще ни се отдава, но нека да не се отказваме. Така ще дадем възможност на Словото да се вкорени в нас.

Когато възникнат трудности в живота ни, тези стихове ще изплуват в съзнанието ни и ще ни укрепят.

Есента обливаше със своите жълти, червени и кафяви краски всичко наоколо.Тишината и покоя в парка приканваха хората към размисъл.

Дичо и Божко вървяха мълчаливо и се наслаждаваха на пъстрата премяна на дърветата и храстите.

Божко бе дребен, но успяваше в всичко. С каквото и да се заемеше всичко му спореше.

Дичо бе пълна противоположност на приятеля си. Все нещо ще изтърве. Ще среже не на място, ще се обади в неподходящ момент, макар и с правилни мотиви.

Въпреки това двете момчета дружаха и си помагаха.

– Интересно, как всичко така леко ти се отдава?! – възкликна Дичо.

– Обръщай внимание на предупрежденията, – посъветва го Божко. – Ние често сме невнимателни към тях.

– Какви предупреждения? – попита изненадано Дичо.

– Те идват с нежна строгост и тактично принуждение съпроводени от тихия Божий глас, – леко се усмихна Божко.
– Но как ще ги чуя? – пълна безпомощност звучеше в гласа на Дичо.

– Тихият вятър едва се чува, но това трябва да се почувства, – с тих възторг заяви Божко.- Божият нежен натиск върху сърцето и мозъка е като докосването на утринния галещ бриз.

– Да го усетя, – повтори напрегнато и учудено Дичо.

– Неговият тих глас, привлича сърцето ти и ако го слушаш става все по-ясен за твоето вътрешно ухо. Този глас е предназначен за ухото на любовта, което е чувствително към най-малкия шепот, – поучаваше Божко.

– Ако не вярвам в любовта? – натърти с някакво превъзходство Дичо.

– Ако не отговориш на нейния зов, тя си тръгва. Бог е любов и ако искаш да Го познаваш, непрекъснато се вслушвай в нежните Му призиви, – започна да го насърчава Божко.

– Да кажем, че предприемам нещо ново и то ми изглежда правилно и напълно ясно, тогава ….?
– И тогава се вслушай в предупреждението Му, дори това да ти изглежда безумно и нацяло да измени плановете в живота ти, – посъветва го Божко.

– Искаш да каже,че трябва да очаквам проявленията на Божията воля? – заклати несигурно глава Дичо.

– Открий на Спасителят своите мисли, чувства и Му предостави възможност Той да действа нататък. Не разчитай на мъдростта и уменията си, каза настойчиво Божко.

– Дори и когато противоречат на моите планове и действат против самия мен? – съмнението взе превес в Дичо.

– Покори Му се и вярвай, макар да ти изглежда безумие. Само Бог може да въведе в живота ти хармония, независимо от това, че минали или настоящи събития ти изглеждат проиграни и загубени, – в гласът на Божко звучеше тържественост.

– Това означава да вървя след Господа и да Го познавам, – въздъхна тежко Дичо.

– Ако го направиш, няма да се притесняваш за бъдещето си. Бог може да те преведи и през най-голямата тъмнина, но ще помогне да изгрее в теб светлината на победата.

Това окончателно разби всички илюзии на Дичо. Нещо ново запърха в гърдите му.

В клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.