По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!

Най-добрата защита в живота от стила „катерица в колело“ са: любов към живота, съществуването на ценности извън работата, развитие на културата и грижа за наличие на радост в ежедневието.

Красивият залез, смехът на детето, интересен филм, горещо какао през зимните вечери, могат да запълнят не по-малко, отколкото поредната „шестица“ на работата.

Но за това е необходимо „открито сърце“, ако в него има болки и страдания, по-добре е да се започне с лекуването на тези рани.

И радостта ще дойде, само малко трябва да ѝ се помогне. За целта е необходимо да отделите време за себе си, а не за своите постижения.

Важно е да си дадете възможност да помързелувате, нищо да не правите, да помечтаете, да се поглезите, да се наспите най-накрая.

Това не е престъпление, а част от грижата за себе си, здравето си и емоционалното си състояние. Това у мнозина за съжаление липсва.

За тези, които са привикнали към адреналинов живот в бързи темпове, това може да се окаже много сложно.

При високи скорости е леко да прескочиш самия себе си. Така, че трябва малко да забавите темпото и отново да се научите да празнувате в живота. Той ни е даден за радост, а работата е само част от него. Нека да не забравяме това.

Близо до Париж, в река Сена се намира една скала. Тя е скрита под водата. Тя се показва много рядко, само когато спадне нивото на реката много ниско.

Появата ѝ плаши мнозина. Французите се страхуват да я видят,

На нея е написано: „Които са ме видели са плакали. Които ще ме видят, ще плачат“.

Видели са я през 1755 г., когато Лисабон бил разрушен от страшно земетресение. В него 350 хиляди души намерили смъртта си.

Отново се е появила през 1870 г., когато Франция била погазена от войските на Бисмарк.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.

Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.

Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.

Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.

Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:

– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!

Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.

Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има  нужда от помощ, дори повече от него.

– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.

Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.

Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.

– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.

– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос  победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.

Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.

Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.