Катя Стаменова бе назначена за учителка в едно училище. Там преподаваше на второкласници.

Директорът още в началото ѝ заяви:

– Ние се гордеем с прогресивната си позиция по въпросите на пола. Тук учим учениците от всички възрасти, че понастоящем са признати 1389580542 пола. Ако се отклоните от това, ще последват бързи дисциплинарни действия.

– Но … – плахо възрази Стаменова.

Директорът гневно я погледна:

– Спазването на основната биология, хилядите години натрупано знание и самият здрав разум няма да бъдат толерирани. При нас се включват всички идеи и се приемат всички гледни точки. Така че изразяването на мнение различно от одобреното, е неприемливо.

Катя едва си бе намерила работа и привидно се съгласи, но един ден ѝ писна.

– На какви глупости уча всъщност децата? – запита се тя.

Същата сутрин Стаменова застана пред учениците си и ги попита:

– Хей, деца! Познайте колко пола има?

А след това категорично заяви пред малчуганите:

– Има само два пола.

Стаменова веднага бе изтеглена от класната стая. Даден ѝ бе отпуск и се очакваше разследване по случая.

Поради объркване в разбирането на интернетните технологии, съдът не можеше да осъди или освободи обвиняемият.

След дълго обмисляне главният съдия обяви:

– Няма значение какво ние мислим за Интернет. Важното е, какво Бог мисли за това?

Делото бе отложено, а на чиновниците към съдебната палата бе наредено:

– Проучете Библията и разберете мнението на Всемогъщия по цифровите въпроси.

Започна се активно четене.

В средата на седмицата бяха привикани всички, на които бе поверена задачата, да представят какво са намерили.

– В книгите Битие, Изход и Левит нищо не се казва за Интернет, – докладва един от чиновниците.

Настъпи пълна тишина.

– И сега какво? – попита объркан главният съдия.

– Имаме някаква надежда, че в книгата Числа ще намерим нещо, – плахо подметна друг от чиновниците. – Нали става въпрос все пак за числа?!

Горките?! Ами ако никъде в Библията не се споменава думата Интернет, как ще разберат какво е мнението на Господа за него.

Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Бойчо се бе развихрил в дискусията. Целия се бе изпотил от напрежение. Ръкомахаше и нервничеше.

– Къде е силата на социалните мрежи? – почти крещеше той. – Не са ли създадени, за да могат хората да изразяват мнението си?

– Като гледам в последно време, – опонира му Ванко, – повечето ги използват като инструмент за порицание на другите и начина на живот, с който не са съгласни.

– Достатъчно е само малко да погледнете в социалните мрежи, – обади се Райчо, – за да откриете човек внушаващ свои мисли, които могат и да изопачават истината.

– Щракнете върху това име – усмихна се предизвикателно Развигор – и ще намерите хиляди, които изразяват мненията си по възникналия спор.

– Критикуваме всичко, – въздъхна отегчено дядо Симо, – от вярванията на хората до дрехите, които носят.

– Бог не ни е призовал да имаме такова резервирано и нелюбещо отношение, – чу се и гласът на Хари, които обикновено си мълчеше.

Виждайки несъгласието, което се надигна след думите му, той продължи:

– Вярно е, че има моменти, когато трябва да повдигаме глас против неправдите, но сме призвани да бъдем състрадателни, добри, смирени, нежни и по-търпеливи.

– А когато това е почти невъзможно? – скочи нервно Бойчо.

– Дори в такова положение, – прибави спокойно Хари, – трябва да споделяме Божията благодат, която имаме, със всеки срещнат. Докато Христос ни води, нека признаваме, че сме изкупени благодарение на Неговата любов.

Настъпи мълчание и спорът приключи.

Имаме доста инструменти за да влияем положително на околните, но за какво ги използваме?

Надигаха се тъмни облаци. Съвсем малко петно светлееше на небето.

Захари бе отчаян. Отново не го бяха приели в групата, където най-много му се искаше да бъде.

– ….. Какво искат? Да приличам на тях? А ако не мога? …

Борис минаваше наблизо и чу монолога на Захари. Той се усмихна и добави:

– Старай се да не гледаш на себе си през очите на другите. Това е опасно.

– Защо? Какво може да ми причини?

– Първо, – засмя се Борис, – трудно можеш напълно да разбереш какво мислят хората за теб.

– За мен това е важно, – бързо реагира Захари.

– Да вероятно, но мнението на другите се променя според духовното им, емоционално и физическо състояние. В старанието си да им харесаш правиш глупости, с които не си съгласен.

– О, – болката на Захари се усети в гласа му, – през кои очи да гледам тогава?

– Най-естествено е да гледаш през Божите очи. Те са върху теб за добро. Господ те обича безусловно. Отпусни се в присъствието Му и ще почувстваш мир в сърцето си.

– А как да отговоря на любовта му? – очите на Захари засияха.

– Като Му се покланяш с дух и истина, – посъветва го Борис.