Веднъж началникът на полицията в едно малко градче отишъл при учителя на сина си.
– Учителю, мога ли да ти задам един въпрос?
– Ти вече зададе един въпрос, – засмял се учителят, но като видял, че посетителят се е смутил, добавил. – Питайте, разбира се.
– Моят син следващата година завършва училище, бих искал да се посъветвам с вас, какъв път той трябва да да избере.
– А той какво казва? – попитал учителят.
– Той до сега не е казал нищо определено, но аз бих искал да стане полицай или лекар.
– Странен избор, – удивил се учителят. – За полицай разбирам, самият вие сте такъв, но защо лекар?
– Аз мечтаех да стана лекар, но родителите ми нямаха пари за такова скъпо обучение. За това аз отидох в армията и служих там пет години, а след това се прехвърлих в полицията. Сега имам достатачно пари, за да дам на сина си, да учи в най-доброто медицинско училище в страната.
– Ако е важно за вас моето мнение, ще ви го кажа. Нека учи нещо друго различно от полицай и лекар.
– Учителю, изненадан съм да чуя това. Вашата мъдрост е извън всякакво съмнение, но можете ли да ми обясните думите си?
– Ако стане полицай, той постоянно ще се сравнява с вас. Това няма да го импулсира и околните ще мислят, че вие му помагате да се издига в службата, дори и нищо да не правите.
– Добре, това ми е ясно, но защо да не стане лекар? – възкликнал началника на полицията.
– Ако стане лекар, тогава вие ще се сравнявате с него. С това какъв той е станал и какъв бихте могли вие да станете.
Началникът на полицията поблагодарил на учителят и си тръгнал.

Наближаваше девет вечерта. Кръглата луна, огнено червена осветяваше улицата. Двамата седнаха на пейката, отдаван не бяха се виждали, а колко много неща имаха да си кажат.

– Сара харесва един мъж, той не е евреин, но изглежда ще се омъжи за него, – сподели Даниел.

Освен Сара, той имаше още две сестри и за всяка от тях се притесняваше. Грижата за тях беше паднала на раменете му. Твърде малки бяха, когато убиха родителите им. Тогава Даниял сграбчи двете по-малки сестри, а третата я повлече  след себе си. Нямаше време. Откриеха ли ги, щяха да последват участа на родителите си.

Хана вдигна очи към Даниел и го попита:

– И ти си съгласен тя да се омъжи за него?

– Когато прекосих толкова много страни, за да уча, видях и научих много неща, – каза Даниел. – Промених си и мнението за нашият народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е сега да ходим сред християните и да им разкриваме нашите знания и да допълваме техните умения.

– Искаме собствена страна, – каза тихо Хана, – в която да управляваме с доброта и разбиране. Никой от нас не знае толкова добре, какво означава да се управлява с жестокост.

– Родени сме не да се крием и срамуваме. – каза възторжено Даниел. – Трябва да бъдем такива, каквито сме и да се гордеем, че сме избрани за водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще занесе в семейството своите знания и мъдрост, а това ще ги направи още по-добри християни, дори и да не узнаят, че тя е еврейка.

– А ние как ще живеем? – усмихна се Хана.

– Ще живеем един добър живот, – очите на Даниел светеха. – Няма да приема християнските догми, които забраняват и ограничават достъпа ми до човешкото познание, което е полезно за всички. Еврейските правила няма да ме спъват за начина, който съм си избрал да живея. Ще чета, ще задавам въпроси, няма да приема задръжки за постъпки, които ми изглеждат смислени.

– Ами аз? – трепна Хана. – До къде ще ни заведе тази твоя независимост?

– На теб ще гледам като партньор в това начинание. Ти ще намериш нещата, с които искаш да се занимаваш и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим един нов начин на живот и то такъв, че да оказваме почит на нашите родители, но и да ни даде възможност да бъдем самите себе си.

– Не мислиш ли, – тръсна глава Хана, – че това е прекалено смело, особено за такива като нашите семейства.

Даниел нищо не каза, само се усмихна и я прегърна. Той вярваше, че нещата ще се наредят, нали тя беше до него….

В края на 1919 г. Раул Капабланка дал в английския парламент сеанс на едновремена игра на шах с депутати. Разбира се, той победил с голямо преимущество.
Един от репортерите го попитал:
– Какво е мнението ви за играта на противниците ви?
Отговорът на шахматистъ бил много интересен:
– Големи стратегически планове не забелязах у тях, но от гледна точка на тактиката им, проявиха голяма изобретателност. Някой от тях се опита да направи допълнителен ход, други се опитаха да върнат на дъската вече отстранена фигура, с надежда, че аз няма да забележа това, трети зад гърба ми правеха някои промени на своите позиции…. Ако съм на мястото на техните избиратели, щях да ги държа под постоянен контрол.

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.