Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

Модерната светска цивилизация изглежда нерелигиозна. Що се отнася до идолите, тя не приема старите религиозни форми на поклонение, ритуали и свещеници. Не създава свои собствени химни и молитви към идолите си.

Съвременната цивилизация си има свои идоли като съвременни мислители, светски и религиозни; желание за безопасност, удобство, успех, кариера, грижа за здравето, може би вечна младост. Какво ли не прави човек за да се подмлади!

Можем да изброим още много неща, които за съвремения човек са много важни. За тях той е готов да направи всичко.

Всички тези кумири държат човекът в постоянен страх от загуба. Затова Йоан Павел II, наречен съвременната цивилизация цивилизация на страх, в която липсва надежда.

Такава цивилизация убива човека.

За това Божието Слово ясно казва “ Дечица, пазете себе си от идоли“.

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Един мъдрец вървял по заснежено поле. Изведнъж видял плачеща възрастна жена.

– Защо плачеш? – Попитал я той.

– Защото мисля за своя живот, младостта и красотата си, която съм виждала в огледалото и за мъжа, който съм обичала. Бог е жесток, щом ми е дал способност да помня. Той е знаел, че аз ще си спомня за пролетта на своя живот и ще заплача.

Мъдрецът стоял сред снежното поле, взирайки се в една точка и се усмихвал.

Изведнъж жената спряла да плаче.

– Какво виждате там? – Попитала тя.

– Поле от рози, – казал мъдрецът. – Бог е много милостив към мен, защото ми е дал възможността да си спомням. Знаел е, че през зимата ще си спомня за пролетта и ще се усмихна.