В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

Казва се: „Искайте и ще получите“.

Един ден Светльо помоли един американски мисионер:

– Моля ви благословете младежкото ни служение с notebook.

Мисионерът веднага се съгласил, без да задава излишни въпроси, за вида, големината, марката на исканото от младежа.

Няколко ден по-късно Светльо получил като подарък  купчина тетрадки ….

Бяха изминали пет години, откакто Донка за първи път прекрачи прага на университета. Тя завърши с отличен успех специалността си и бе поканена да остане на работа в учебното заведение, което бе завършила.

Надежди, мечти, очаквания, всичко се бе събрало в тази покана. Очертаваше се бъдеще, за което отдавна Донка си мечтаеше.

Тези дни тя имаше проблем с една от задачите, които ѝ бе възложил един от професорите. Трябваше да предаде работата си на другия ден и нямаше никакво време да поправя грешките си.

Донка бе много напрегната и стресирана. Не виждаше изход от създалата се ситуация.

На другия ден тя трябваше да ръководи упражненията на група студенти. След занятието един от младежите я попита:

– Можете ли да ми отговорите на въпроса, колко е пет плюс две?

Въпросът ядоса Донка. Тя бе напълно сигурна че студент от четвърти курс, какъвто бе Дамян, може сам да си отговори на въпроса.

Донка се намръщи и му каза:

– Ти знаеш отговора – седем. Защо ме питаш?

Той се усмихна топло и отговори:

– Не, съвсем не исках да ви засегна или да се подигравам с вас. Според вашата математика пет плюс две е седем, но не и според Божията.

Донка се заслуша в думите на студента внимателно. Тя усещаше, че тук се крие нещо повече от проста математика.

Дамян прибра буйния си перчем и спокойно обясни:

– За Бога пет плюс две е повече от пет хиляди, защото Той може да нахрани пет хиляди души само с два хляба и пет риби.

Този оригинален отговор помогна на Донка да преодолее стреса и да се успокои. Замисли се върху казаното от Дамян и се помоли:

– Господи, моля Те помогни ми.

За нейна изненада професорът разбра затрудненията ѝ и даде на Донка още една седмица отсрочка.

„Да, Бог е с нас, – каза си Донка, – Той винаги е с нас и ни дава надежда и мир. За Бога няма нищо невъзможно“.

Радостни сълзи заляха бузите ѝ. Тя не беше сама, Бог нямаше да я изостави. В кавито и обстоятелства да се намираше, тя можеше да очаква помощ единствено Него.