Реши Марин да си пийне, поне една бира да изпие. Той беше със жена си и сина си. На тениската на Марин пишеше: „Исус Христос – Бог“. Стана му някак неудобно да пие бира с такъв надпис, какъв пример ще даде на сина си.

„Е, добре де, – помисли си Марин, – поне безалкохолна мога, да пийна“.

А в главата мисълта му се изясни, как и къде да направи това.

Марин приближи към един от павилионите, а там само алкохолна бира продават. Във втория също. Отиде в магазина, а там няма никава, днес не са доставяли изобщо.

– Е, Господи, това е, – каза Марин, – ако и на следващите места няма, значи Ти не искаш, аз  да пия. Тогава няма и безалкохолна бира да пия.

А мислите отново се блъскат в главата му: „Дори и бира да има, безалкохолна и да са я докарали днес, няма значение, не бива, да пия“.

Но Марин продължи упорито да търси. Бе зажаднял яко. Реши да си купи и да пийне.

Успя да си купи една банка бира, отвори я, пийна няколко глътки …. и изведнъж, от къде се взе…. една оса започна да кръжи наоколо и …. право в банката. Горката потъна веднага.

Тогава Марин въздъхна дълбоко и каза:

– Бог се грижи за мен, не ме оставя намира! Всичко направи, за да не пия бира.

Марин изхвърли банката и от тогава повече не пиеше.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Холандецът Томи Клейн обича да кара велосипед, но бил много разочарован от състоянието на крайбрежната ивица.
Никой не се заемал да очисти огромното количество насъбрал се боклук. Младежът решил този проблем по свой начин.
Всяка сутрин той се събуждал 30 минути по-рано, за да напълни един чувал с боклук.
Публикувал снимки в Facebook, на които показал състоянието на крайбрежната ивица и как тя се променя, когато събираш по един чувал с боклук  всяка сутрин и получил помощ от 180 човека.
Когато участакът бил очистен, даже една птица си свила гнездо в него.
Нека да вземем пример от този човек! Той е започнал промяната по правилния начин, като е започнал със себе си. Не е чакал някой друг да почисти.
Всички знаем колко боклук има по улиците и парковете, горите и край бреговете на водоемите, те чакат нас да ги почистим. Не се осланяйте на мисълта, че има хора за тази работа.
Именно ти си човекът, който трябва да направи това!

Слънцето залезе и приключи съботната почивка. Жените трябваше да купят ароматни прахове и мазила, от които да направят сместа за балсамиране. За това посещението на гробницата беше отложено за следващия ден.

Те не знаеха за стражите, но ги безпокоеше мисълта, как ще отвалят камъка.

Мария Магдалена дойде преди другите. В предутрения мрак, тя дойде до гроба и се спря объркана. Камъкът беше преместен. Какво е станало?

През това време пристигнаха Саломея с Мария Клеопова. Погледнаха в пещерата и се убедиха, че е празна. Магдалена се разплака и изтича при Петър и Йоан, за да им съобщи тъжната новина:

– Взели са Господа от гробницата и не знаем, къде са го положили.

Петър и Йоан бързо излязоха от къщи, където се уриваха и побързаха към гроба.

Първоначално двамата бягаха заедно, но после Петър изостана. Йоан първи стигна до пещерата и видя, че Магдалена беше права. Юношата се наклони към отвора на пещерата, но не му стигаше решимост да влезе.

Най-накрая пристигна и Петър, той едва си поемаше въздух, но той не беше от хората, които дълго размишляват, затова продължи напред без да спира и влезе в пещерата. Това насърчи Йоан и той последва Петър.

На каменното легло видяха савана и покровът за лице.

Погребаният беше изчезнал.

Петър и Йоан се страхуваха да разпитват и да търсят тялото на Исус. Те се отправиха обратно към града в пълно недоумение. Изглежда някой е решил да се подиграва с тях до самия край …..

Никой от семейството Му не беше до него. Бе заобиколен от мрачни войници. А редом с него вървяхя двама престъпници, споделящи пътя към мястото на екзекуцията.
Според жестокото правило обречените носеха сами напречната греда, на която ги разпъваха. Той вървеше бавно. Беше изтерзан и измъчен  от бичовете през изминалата безсънна нощ.
Властите се опитаха да се сложи край на случая възможно най-бързо, преди да почне празника. За това центурионът хвана Симон, който идваше от нивата си в Ерусалим и му заповяда да носи кръста на Назарянина.
На Ефраимската порта шествието беше заобиколено от хора. Чуваше се плач и ридаене на жени. Той се обърна към тях и каза:
– Дъщери ерусалимски, не плачете за Мен, а за себе си и децата си. Ето идват дни, когато ще казват: „Щастливи са неплодните и утробите, които никога не са раждали и гърди, които никога не са кърмили“. Тогава ще започнат да казват на планините: „Паднете върху нас! – И на хълмовете: Покрийте ни! Защото, ако с зеленото дърво се прави така, какво ще бъде със сухото?“
В последните си часове той мислеше за участта, която щеше да постигне Ерусалим след 40 години, а не за Себе Си.
Излизайки от града, тръгнаха по стръмниния път към хълма, който поради формата си беше получил името Голгота – „Череп“ или „Лобно място“. На неговия връх щяха да забият в земята кръстовете.
На хълма дадоха напитка на осъдените, която притъпяваше чувствата им. Правеха го местни жени, за да облекчат мъките на тези, които разпъваха на кръст. Но Той се отказа от напитката и се приготви да изтърпи всичко с ясна мисъл.
Разпъването на кръст се считаше за най- позорния край на живота. Това беше едно брутално убийство, изобретение на древния свят. Всичко това беше свързано не само с физическо мъчение, но и с морално унижение.
Бяха изпратили четирима войника да изпълнят присъдите. Властите се бяха разтревожили за бунтове, затова охраната се водеше не от стотник, а от центурион, но поддръжниците на Галилеянина се бяха разбягали. Ако някой до сега е вярвал, че Исус е Месия, сега бе разколебан.
От разстояние ги следваха жени от Галилея. Сред тях бяха майка Му и сестра Му. Тяхната мъка и отчаяния бяха безкрайни.
Как можеше Бог да допусне всичко това? Исус въплащение на Вярата и Любовта, стоеше безащитен пред палачите и трябваше да умре между престъпници.
Войниците свалиха дрехите Му и Го оставиха само по една ленена препаска. Бързо бяха приготвени кръстовете и осъдените бяха заковани на тях.
Сред удари от чукове, забиването на големи пирони в меката плът и ужасната болка, Той се молеше:
– Отче, прости им, те не знаят какво правят.
След като изправиха кръстовете и ги закрепиха с камъни в основите, конвоят трябваше да чака, докато издъхнат осъдените. За да съкратят времето войниците почнаха да си разменят шеги и да играят на зарове. Хвърлиха жребии и за дрехата на Исус, дожаля им да я разкъсат.
Хората, които идваха в Ерусалим не се изненадаха от трите кръста. В дните на празниците често се случвали убийства и се наказваха, тези които посягали на ближния си. Минувачите спираха и четяха със студено любопитство. Някой от тълпата се обърна към Назарянина и радостно извика:
– Ей, разрушаващия храма и въздигащ го за три дни, спаси Себе Си! Слез от кръста!
Членове от Синедриона, които не можеха да се откажат от удоволствието да видат края на Исус, също бяха дошли на Голгота.
– Други е спасил, – присмиваха му се те, – а себе си не може да спаси!
– Бил цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и да се уверим в това.
– Той уповава на Бог, нека сега Той Го избави, ако Му е угоден. Нали той каза: „Аз съм Божият Син“.
Подухна силен вятър и мрачни облаци забулиха небето. Сякаш слънцето се скри, за да не види безумието на хората. А те просължаваха да се подиграват на Христос, който безмълвно търпеше нечовешки мъки.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Вторият от осъдените каза:
– Нямате ли страх от Бога?! Ние тук стоим и сме осъдени справедливо, но Той нищо лошо не е направил.
След това се обърна към Исус:
– Спомни си за мен, когато дойдеш в Царството си.
Пресъхналите устни на Исус се отвориха и Той отговори на разбойника:
– Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мене в рая.
Облаците се сгъстиха, стана тъмно, като по здрач. Неимоверна тежест легна върху Исус, както в оная нощ, когато беше в Гетсиманската градина. Беше стигнал предела.
В деветия час Исус извика със силен глас:
– Елои, Елои Лама Савахтани. Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!
Стоящите на Голгота не разбраха думите му. Войниците помислиха, че търси Илия. Един от тях се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие. Друг се опита да го разубеди като каза:
– Остави, да видим дали ще дойде Илия да го избави.
Когато влагата се докосна до разранените устни на Исус, Той каза:
– Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа си …
Изведнъж от Страдалецът се изстръгна вик. След това глават Му се отпусна на гърдите. Сърцето Му спря. Той беше мъртъв.
Човешкият Син изпи чашата си до дъно.
Земята се разтресе, появиха се пукнатини в нея, затъркаляха се камъни. Стана задушно като пред буря.
Центурионът се вгледа в лицето на Разпнатия и възкликна:
– Наистина този човек беше Син Божи.
Объркани и уплашени, хората хукнаха към града. Удряха се в гърдите, усещайки, че са направили нещо ужасно.
На фона на мрачното небе се различаваха контурите на трите кръста. От сега нататък  този начин на екзекуция щеше да стане символ на Изкуплението и жертвената любов на Бога към падналото човечество.