Архив за етикет: мисъл

Има изход

SAM_0978 [1024x768]Нено бе млад земеделец, но се бе провалил във всичките си начинания. Седеше сред нивата, която утре щяха да му отнемат и бе покрил с длани лицето си.

Той вдигна глава, когато усети, че до него стои човек. Старец със сламена шапка беше тихо седнал до Нено.

– Ти си зрял мъж, – започна старецът. – През всичките години до сега си хвърлил много усилия да правиш нещата по начини, които се приемат за нормални. Ако наистина искаш да постигнеш нещо по-различно, то не трябва да постъпваш по този начин.

– По-различно, – вдигна ядосано ръка Нено, – от мечтите си се отказах още, когато бях на осем девет години.

Старецът се усмихна и разпери ръце:

– Естествено, така става със почти всички хора. Да се откажеш от мечтите си на тази възраст е нормално.

Нено наклони глава на една страна и иронично изгледа старецът.

– Да седя с един старчок сред нива, която утре ще загубя, е съвсем ненормално нали?

– Браво, – засмя се старецът, – май вече подхващаш нещата.

Усмивката застина на лицето на Нено и той отново свъси вежди в унисон с мрачното си настроение.

– Кой си ти и какво правиш в моята …. все още моя нива?

– Мисля да ти помогна, – каза старецът.

Нено недоверчиво го изгледа, но това не попречи на събеседника му и той продължи:

– Ако постъпваш, както другите, ти очакваш нормален резултат. Но вярвам, че мечтаеш и искаш нещо повече, в противен случай не би се хванал с дейността, която вършеше до днес. По-добри резултати не се постигат с магическата пръчка. За това е необходимо да промениш мисленето си.

Нено го изгледа внимателно, но нищо не каза.

– Ти си взел отпуснатите заеми, но първо си купил къща за семейството си, кола за теб и кола за жена ти, обзавел си се луксозно и едва тогава си дал пари за семена, торове и машини.

Нено започна да го гледа още по-напрегнато.

– Парите, които ти бяха отпуснати трябваше правилно да разпределиш за работата върху закупените ниви. Необходимо бе да предвидиш, че има и бури, проливни дъждове и всякакви аномалии ….. Виждам, че се отегчаваш от поучението ми, но бих искал да ти кажа само едно нещо, трябваше да помислиш, че тези заеми се връщат, колкото и далече да ти изглежда срока за изплащането им.

– Човече, аз съм затънал и нямам никакъв изход, – смръщи вежди Нено. – Знаеш ли, че днес бях дошъл тук за да си сложа край на живота?

– Зная и за това съм тук, – усмихна се старецът. – Има само Един, Който може да те изведе от всякаква безизходна ситуация.

В сърцето на Нено бликна надежда.

– Кой е той? Кога мога да разговарям с него?

– Той отдавна те познава и очаква да Го потърсиш.

Очите на Нено се напълниха със сълзи. Изведнъж той си спомни как майка му го водеше на църква и го учеше да се моли, но когато порасна, той заряза всичко това.

В съзнанието му проблесна мисълта, че друг никой не може да му помогне сега освен Бог ….. Съмнение се прокрадна в душата му: „Дали ще иска да ме чуе?  …… Но щом е изпратил човек да ме спре да посегна на себе си ….“

Нено падна на колене, вдигна ръце към небето и започна:

– Господи, бях те изоставил, но ……. имам нужда от твоята помощ. Знам, че с нищо не съм я заслужил, но те моля да ми простиш и да ми помогнеш.

Изведнъж Нено усети в мир в сърцето си. Той чувстваше, че Бог няма да го остави и той ще успее …..

Възраждането на българския дух

indexПървата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.

Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.

Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.

Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“

– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.

– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.

– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.

– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.

След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:

– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…

Никой в залата не можеше да отрече това.

– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.

Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …

Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.

– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……

Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.

Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.

Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.

Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.

Най-хубавото на Денят на благодарността

655-402-denia-na-blagodarnosttaМисълта за Денят на благодарността възкреси много спомени у Гергов. Той слушаше обясненията на възрастната жена, която пътуваше до него:

–  Нося доста продукти, с които ще приготвя чудни неща у дъщеря ми. Какъв пир и веселие само ще си устроим.

И тя се отнесе за малко в мечтите.

–  Дъщеря ми смята, че всичко се изчерпва само с пуйката. Вероятно вече я е купила и сега пуйката е в хладилника. Тя ще стане много рано, още в зори, за да я приготви. Но пуйката не е най-важното на този празник.

Гергов само кимна.

– Искате ли да знаете как приготвям заливката за пуйката?

Мисълта за сос към пуйката, блестящ, вдигащ пара кафяв сос замъгли съзнанието му.

– Едно от важните неща в Деня на благодарността е заливката на пуйката, – продължи жената. – Първо ….

– Заливка с бульон от дреболии? – каза тихичко Гергов.

– Разбира се! – те си пое дълбоко въздух. – Първо брашното се запича до кафяво в тигана.Това е и тайната на приготвянето му. Така се отстранява цялата влага и не остават бучки. Сипвате в тигана половин чаша брашно, разбърквате, докато брашното стане кафяво, но внимавате да не загори. После го оставяте настрани и сварявате дреболиите.

Гергов слушаше като омагьосан.

– Когато пуйката е готова, сипвате чаша мазнина от изпеченото месо в запеченото до кафяво брашно в тигана. Малко ще запращи, но трябва да бъркате, докато се получи еднородна паста. После започвате да прибавяте бульона чаша по чаша, докато сипете шест чаши. Разбърквате. Сместа се сгъстява. Добавяте сол и пипер. Става невероятно вкусно.

Гергов затвори очи. Устата му се напълни със слюнка. Той се върна назад, когато беше със семейството си, двете си сестри и брат си.

– А ще имали сос с плодове? – попита Гергов. – Или го предпочитате желиран?

– Ще има и от двете.

Гергов си представи как майка му и баба му сръчно приготвят вкусотиите.

– Ще има пай със орехи, картофи, шоколадов крем и сметана, … – започна да изрежда жената. – Благословено да е изобилието.

Гергов я слушаше внимателно и си представяше всички тези неща, които тя изброяваше.

– А знаете ли кое е най-хубавото на Деня на благодарността?

Гергов я погледна изненадано. Нима не е храната? Нали за нея говореха до сега.

– Най-хубавото на празника са хората край масата.

Очите на Гергов се напълниха със сълзи. Той наведе глава, за да не види жената мъката му. Той живееше сам. Жена му го бе напуснала, а с децата си не се виждаше често. Кой щеше да му направи пуйка за предстоящия празник?

– Ако искате можете да се присъедините към нас за празника, вярвам, че дъщеря ми няма да има нищо против, – предложи жената.

– Разбира се, – дъхът на Гергов едва не спря. Едва задържайки сълзите си прошепна, – защо не ….

Сбогуване

imagesСбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Дългът пред любовта

imagesФилип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.