Виктор, Жоро и Владо бяха млади мъже, но вече имаха семейства и по едно дете. Бяха приятели от деца. Ожениха се, но дружбата им не се разпадна.

Те често се срещаха след работа в близкото заведение. Споделяха проблемите си и се опитваха в тежките ситуации, да се окуражават взаимно.

Днес разговорът им основно се въртеше около възпитанието на децата.

– Ролята на бащата в живота на детето е не по-малка от тази на майката, – каза Жоро. – Това не бива да се забравя.

– Ако участваш във възпитанието на детето си, – допълни мисълта на приятеля си Владо, – то това ще повлияе на характера му в бъдеще. Доказано е, че деца, в чийто живот активно участва бащата, растат по-спокойни и уверени.

– Добре де, – намръщи си се Виктор, – жена ми сега излезе в отпуска  по майчинство заради малкия. Трябва да се издържа семейството, а и разходите се увеличиха. Какво друго ми остава освен да работя повече, за да печеля пари? Вечер се връщам уморен и съвсем не ми е до това, да се занимавам с детето.

– Помисли добре, – погледна го остро Владо, – ако не разполагате с достатъчно пари, опитайте да съкратите някои от разходите си. Ако не се уморяваш от прекомерно много работа, ще имаш достатъчно сили да обърнеш внимание на детето си

– Да съкращавам разходи? – Виктор подскочи. – Жена ми такъв скандал ще вдигне …

– Е, щом толкова се налага много да работиш, поне в почивните дни прекарай време с детето си, – опита се да го насърчи Владо.

Виктор махна с ръка, той самият не виждаше как може да стане това.

– Вие знаете, че скоро ми се роди момче, – започна неуверено Жоро, – много се радвам, че е здраво и жизнено дете, но аз нищо не знам за децата. Искам да помогна на жена си, но се страхувам, че ще направя нещо, както не трябва. И така се гмурвам още по-дълбоко в работата си, поне да изкарам необходимите средства за семейството.

– Не трябва да изпускаш момента, – обади се Владо, – щом си решил да се грижиш за детето си, не трябва да се страхуващ от нищо. Ако си толкова несигурен, прочети нещо за това или наблюдавай какво прави жена ти. Остави съмненията, важното е желанието.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Жоро.

– За моя малкия съм измислил много игри, – весело започна Владо, – Чета му приказки, казвам му стихотворения, които си спомням от моето детство. Каквото и да правим двамата, винаги ни е интересно. Най-напред мислех, да изчакам малкия да порасне, а след това да се занимавам с него, но като се върна от работа виждам, че жена ми е много изморена. Трябва да я отменя, та малко да си почине. И тогава се заех сериозно, започнах да измислям занимания за нашия малчо и се получи, дори е много забавно. Сега ще тръгвам, защото той ме чака с нетърпение.

И Владо бързо се отправи към вратата.

– Ще опитам и аз като него, – въодушевено каза Жоро и се надигна да си върви.

– Игри, забавления, – засмя се Виктор, – за тях да мисли майка му. Аз ще им доставям пари, пък двамата с майка си каквото искат това да правят ….

– Я се стегни, – скастри го Жоро. – После да не се чудиш защо синът ти прави така, а не както трябва.

Виктор махна небрежно ръка и си помисли: „Не всички могат да бъдат идеални бащи. Но Жоро е прав, трябва да внимавам, после да не си късам главата …“

Безпилотните летателни апарати не са нещо ново, както и мислено управляемите устройства. Тези технологиите са в процес на доработване. Но има успехи, в някои области като, например, пациенти, които са успели мислено да управляват своите протези.

Но безпилотни летателни апарати, които се управляват с мисълта е нещо съвсем ново.

В унивеситета на Флорида се е провело първото състезание на безпилотни апарати, които се управляват мислено.

Пилотите са наденали на главите си електроенцефалограмни шлемове, които били разработени за мозъка на всеки един от тях.

Невронна активност се фиксирала, когато човек мисли, че трябва да придвижи нещо напред. След това тази активността се свързвала с ръчка управляваща безпилотния летателен апарат. Вслествие на това летателния апарат се предвижва напред.

В действителност, това е същото, когато играете на видео игри, само че вместо клавиши действате чрез мозъчни вълни.

За съжаление технологията  не е съвършенна, но в бъдеще учените се надяват, че тя ще може да се внедри във всекидневния живот.

Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.

Михаил не се отказваше лесно. С каквото и да се захванеше все искаше да стигне до същността му и да разбере всичко.

Често влизаше в спор с дядо си Данаил. Старецът търпеливо изслушваше буйния си внук и съвсем не му се сърдеше.

Днес Михаил отново бе настроен философски, за това отиде при дядо си. Целта му бе да разреши някои въпроси, които силно го вълнуваха.

Когато дядо му видя как се е забързал към него си каза:

– Сякаш огън гори под краката му. Явно пак не може да се помири с някоя своя мисъл.

– Здравей, дядо, – поздрави весело младежа.

И без много да чака, започна направо:

– Науката е доказала, че няма Бог. Защо тогава има толкова вярващи хора в света?

Дядо Данаил въздъхна:

– Науката никога не си е поставяла подобна задача. Тя само изследва фактите и явленията, които се наблюдават в този свят.

– Не омаловажавай ролята ѝ, – закани се с пръст Михаил.

– Всичко, което излиза извън границите на този свят не е обект на научно изследване, – каза спокойно дядо Данаил. – Ето защо, основната религиозна истина – съществуването на Бог, не може по принцип да бъде предмет на научно опровержение.

Михаил се почеса по главата и се замисли върху думите на дядо си:
„Май и този път старецът е прав ….“

На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.

Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“  все още не бе го изоставил.

Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:

– Хайде, Мони, време е за училище.

Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:

– Днес не може ли да не ходя на училище?

На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.

Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:

– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.

Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:

– Честит първи април, Мони!

Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.

А майка му съвсем спокойно продължи:

– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.

Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.