Станко плесна с ръце и заяви:

– Аз открих, че никой човек не е велик по природа.

– Разбира се, – подкрепи го Калин. – Ти не се раждаш велик.

– Не, ти ставаш такъв като свързваш живота си с велика кауза, цел или мечта, – добави Станко.

– Да, но ти се нуждаеш от нещо по-голямо, което да те извади от самия теб, – добави Калин.

– Казва се: „като просветли очите на сърцето ви, за да знаете каква е надеждата на Неговото призоваване“….. Какво представляват „очите на сърцето“? – попита Станко.

– Тук не става въпрос за физически очи, а за въображение.

– Ммм …

– Все едно казва: „въображението ти да оживее и с вяра да можеш да видиш мечтата, която Бог има за живота ти” . – опита се да уточни Калин.

– Виж, така е по ясно, – измърмори Станко.

А Калин продължи настървено:

– Бог иска да ти даде Неговата мечта за живота ти, твоето призвание! Ще имаш надежда, когато разбереш за какво Бог те е създал. Визията, която Той има за теб.

Станко само клатеше глава и гледаше с възторг Калин.

– Ако искаш значимост, удовлетворение и пълнота в живота си, спри да следваш мечтата си и започни да следваш тази на Бог за живота си, – Калин говореше и говореше.

Той се бе въодушевил и изливаше мислите си гласно:

– Ако не можеш да си представиш твоето призвание, не можеш да мечтаеш за Божията мечта, ти не живееш живот в изобилие, а просто съществуваш. Готов ли си да откриеш Божията мечта за живота си?

Станко кимна с глава. Той бе съгласен с приятеля си.

Времето ли бе се развалило или нещо лошо витаеше във въздуха не знам, но Тодор бе сериозно притеснен.

Мони го видя, приближи се до него и го попита:

– Забрави ли какво си говорихме преди два дни?

Тодор повдигна глава и го погледна, сякаш се събуждаше от сън. След което тръсна глава и въпросително повдигна вежди.

– Спокойствието не зависи от обстоятелствата, – въздъхна дълбоко Мони. – Ако зависеше, ти отваряш врата за безпокойството и страха.

– Лесно е да се каже, – усмихна се тъжно Тодор.

– Бог е по-голям от предизвикателствата, за това се успокой и престани да се тревожиш, – посъветва го Мони.

– Да, но те ….

– Твоят мир не зависи от хората, защото те не са постоянни, – плесна с ръце Мони.

Тодор само повдигна рамене.

– Спокойствието ти не зависи от правителството, защото то рано или късно се сменя, – продължи настъпателно Мони. – Дори и да имаш мирен дом, децата и съжителстващите с теб понякога причиняват тревоги …

Тодор само свъси вежди, сложи ръце на кръста и зачака:

– Дълготрайният мир зависи само от Бог, – възторжено възкликна Мони. – С Исус Христос, който живее в теб, можеш да поемеш контрола над мислите си, преди те да започнат да те контролират. Отпусни се. Безпокойството е излишно, когато Бог е близо.

„Духът, който живее във вас, е по-велик от духа, който живее в света“.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Елена наблюдаваше момичето, което седеше срещу нея в ресторанта.

То плачеше.

До ухото на момичето Елена забеляза жалко същество с кокалести крайници и сива кожа.

Тя не го чуваше какво шепнеше на момичето, но се досещаше за думите му:

– Не си достатъчно добра. Никой не те обича. Не си заслужава да опитваш, това винаги ти се случва …

Елена се обърна към момичето:

– Ти не си направила нищо лошо. Не го слушай, той използва възможността само да те обвинява. Привлякла си го с мислите си. За него няма значение какво правиш.

Момичето я погледна тъжно и избърса очите си, а Елена продължи:

– Трябва да мислиш за себе си това, което Христос казва за теб. Тогава лъжите на този ще ти изглеждат глупави.

– А какво казва Христос за мен? – попита момичето.

– Исус дойде и умря за всеки от нас, така че недостатъците ни да не ни държат далеч от Него. В очите Му сме прекрасни и можещи, – бързо отговори Елена.

– Щом Той казва това за мен, няма никакво значение какво казва друг по този повод, – усмихна се момичето.

Васко гледаше оклюмалия Марко със съчувствие.

Той посъветва приятеля си:

– Ако си унил, това може да ти донесе повече неприятности …

– Да се радвам ли, като ми се случи всичко това? – прекъсна го бързо Марко.

– Ако избереш сърцето ти да е щастливо, животът ти ще бъде непрекъснат празник.

– Нима мога да избирам как да се чувствувам? – сбърчи нос Марко.

– Ако насочиш мислите си към това, което е истинско, почтено, правилно, чисто, прекрасно, достойно за възхищение, тогава Божият мир ще дойде върху теб.

– Сигурен ли си? – Марко недоверчиво повдигна веждите си нагоре.

– Един от Божите дарове за нас е способността да избираме фокуса на мислите си. И това не е просто реакция, а ключ към връщането на живота ни.

– Ами ако ми хрумне унила мисъл? – Марко предизвикателно накриви главата си на една страна. – Ако кажа, че избирам да съм щастлив, това няма ли да прозвучи фалшиво?

– Изборът ти е да се съсредоточиш върху истината, – каза твърдо Васко.

– Коя истина?

– Че Бог е по-велик, от което и да е от ежедневните ни чувства.