Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Пепи и Дани бяха много развълнувани:

– Ще ходим да видим акулите.

– Някои са ги галили.

Майка им Мариана бе много неспокойна и притеснена от приказките им, особено желанието им да погалят акулите, но беше им обещала, че ще посетят заедно аквариума и тръгнаха.

Когато стигнаха там, Мариана попита един от служителите:

– Тези същества някога да са откъсвали пръсти?

– Не се притеснявайте, госпожо, акулите скоро са били хранени, а след това им е дадена допълнителна храна.

Малко успокоена Мариана въздъхна:

– Няма да хапят, защото не са гладни. Това е добре.

– Има една поговорка, – засмя се служителят, – „Наситената душа се отвръща и от медена пита, а на гладната душа всичко горчиво е сладко“.

Гладът, това чувство на вътрешна празнота, може да намали нашата проницателност, докато вземаме решения. Убеждава ни, че е добре да се задоволяваме с всичко, до което можем да достигнем, дори и да отхапем от някого.

Бог иска да живеем живот, който не се ръководи от нашите апетити. Желанието Му е да бъдем изпълнени с Христовата любов. Така всичко, което правим да идва от мира и стабилността, която Той ни осигурява.

Когато сме безусловно обичани, ние ставаме внимателни спрямо „сладките“ неща в живота като постижения, притежания, …

Само връзката с Исус носи истинско удовлетворение.

Стоян гледаше новините по телевизията с часове всеки ден. Те го тревожеха много.

– Притеснен съм, че света се разпада, – казваше си той.

Но всичкия този боклук, който се въртеше по медиите го отнасяше със себе си.

Ще кажете, нима не трябва да се интересуваме от това, което става в света?

Да, нужно е, но това трябва да ни води към молитва и упование в Бога.

Порасналата дъщеря на Стоян, гледаше реакцията на баща си от новините. Накрая не издържа и му предложи:

– По-добре го изключи.

– Трябва да разбера ….. – възпротиви се Стоян.

– Просто, спри да ги слушаш, – настоя дъщеря му.

Стоян продължаваше да прекарва твърде много време в социалните медии и други източници на новини, но това не му носеше утеха.

Това, което слуша човек има голямо значение, особено за самия него.

В един свят изпълнен с паника, кого слушаме грохота от хаоса или Христос?

Исус е нашият добър пастир и трябва Него да слушаме преди всичко. Ако правим това ще имаме Неговия мир.

Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.