Стефан се раздразни сериозно. Той бе изнервен, а Стоян му казва:

– Спокойно!

– Как спокойно, когато виждам, че всичко се разпада, – бурно реагира Стефан. – От къде да го взема това спокойствие?

– От Бога, – отговори му Стоян. – Само Той дава мир, който никой ум не може да схване.

– Това няма никакъв смисъл, – тръсна глава Стефан. – Как да не се притеснявам за нищо? Да живея с някаква илюзорна увереност, че всичко е наред, когато съм притиснат от толкова много проблеми?!

– Това може да ти звучи нелогично, – усмихна се кротко Стоян, – но не е ли прекрасно? И все пак това не е чувство, а състояние, в което няма тревоги …

– Искаш да кажеш да бъда нехаен или да не ми пука за нищо? – прекъсна го Стефан.

– Признавам си, че и аз не мога да го проумея напълно, – добави Стоян, – но знам, че е така.

Стефан само вдигна рамене и се засмя:

– Едва ли очакваш тортата да стане сладка, ако случайно в нея си изтървал черен пипер?!

Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.

Марко бе въодушевен:

– Намерих идеалния подарък за рождения ден на баба.

– Това е страхотно, – отзова се веднага сестра му Таня. – И какво си решил да ѝ подариш?

– Гривна …

– О, – реагира разочаровано Таня.

– Но тя съдържа любимите ѝ скъпоценни камъни.

– Е, тогава може да ѝ се хареса, – някак уклончиво се съгласи Таня.

Намирането на идеалния подарък за някого води до напрежение, но човек се радва, когато успее в това начинание.

– А по твоя джоб ли е тази гривна? – попита загрижено Таня. – Нали каза, че съдържала скъпоценни камъни.

– Е имам малко спестени пари, – повдигна вежди Марко. – За това, което не ми достига щях да помоля татко …

– И аз имам малко, мога да ти помогна, – подскочи с готовност Таня. – Колко ти трябват?

– Не ми стигат някъде около стотина лева …

– Давам ти ги, но подаръкът ще е от двама ни.

Марко въздъхна:

– Добре.

Все пак това бе малката му сестричка.

Много от нас искат да дарят на някого спокойствие, почивка или дори търпение.

Ех, да можеше да се купят и да се увият с панделка!

Такива подаръци е невъзможно човек да подари на друг, но Исус, Бог в човешка плът, може да даде на онези, които вярват в Него.

Нямаме способност да дадем на нашите близки допълнителната доза търпение или подобрено здраве. Нито пък е по силите ни да им дадем мира, от който всички отчаяно се нуждаем, за да издържим в битките на живота.

Но можем да бъдем водени от Божия Духа, за да им говорим за Исус, дарителя на истинския мир.